— На рекламодател ли отговаряш? — любопитните очи на Ричи попитаха Блум.
— Да — отвърна му господин Блум. — На един търговски пътник. Май нищо няма да излезе от това.
Блум мър: най-добри препоръки. А Хенри написа: това ще ме възпламени. Сега вече знаеш. На бърза ръка. Хенри. Гръцки е-та. По-добре да драсна послепис. Какво свири сега? Импровизира интермецо. П.П. Ръмбър-пур. На ти каламбур. Да ме накажеш ли искаш? Подмята усуканата си пола, тупа и пердаши. Кажи ми, искам да. Знам. Р. Збира се, ако не исках, нямаше да питам. Ла-ла-ла-рий. Влачи се тъжно, миньорно. Защо миньорното е тъжно? Подпиши се Х. Падат си по завъртените опашки в края. П.П.П. Ла-ла-ла-рий. Толкова съм тъжен днес. Ла-рий. Толкова самотен. Дий.
Бързо попи с попивателната на Пат. Плик. Адрес. Препиши го направо от вестника. Измънка: Господата Калън, Коулман & Co, лимитед. Хенри написа:
Госпожица Марта Клифорд
До поискване
Ул. Долфинс Барн
Дъблин.
Попи повторно, едно върху друго, другият за да не може от попивателната да чете. Точно така. Това е чудесна идея за кратък разказ в Извадки. Нещо, останало върху попивателната, и детективът го прочита. Плащат по гвинея на колонка. Мачъм често мислеше за смеещата се Кокетка. Бедната госпожа Пюърфой. П.И.: песента ти е изпята.
Това за тъжното миньорно май е прекалено поетично. Заради музиката е. Музиката омагьосва, е казал Шекспир887. Цитати за всеки ден от годината. Да бъдеш или не. Сдъвкани мъдрости, докато дъвчеш.
Разхожда се в розариума на Джерард на Фетър Лейн с прошарено кестенява коса. Животът е всичко, което имаме. Тялото също. Действай. Действай и толкоз.
Готово! Марка за пощенски запис. А пощата е по-надолу. Ще повървиш. Достатъчно се застоях. Нали имам среща с тях в кръчмата на Барни Кърнан. Не ми харесва тая работа. Къща, дето плачат за умрял. Върви. Пат! Не чува. Глухо магаре.
Файтонът вече приближава. Говори! Говори! Ей, Пат! Не помръдва. Салфетките подрежда. Кой знае по колко километра извървява тук на ден. Ако на тила му изрисуваш лице, че стане двулик. Защо не запеят отново. Умът ми да разсеят. Да не мисля.
Плешивецът Пат сгъва салфетки на митра да мязат. Пат е келнер глух. Келнер, та келнер на клиенти да се неначака. Хи-хи-хи. Чака, на клиенти да се неначака. Хи-хи-хи. Чака келнер, ама чака и клиент. Хи-хи. Той е келнер. Хи-хи-хи. Чака, клиентът му да се начака. Докато клиентът чака, ако чака, той ще чака, докато и онзи чака. Хи-хи-хи. Чака, клиентът да се начака.
Ето я и Дус. Дус Лидия. Бронз и роза.
Прекарала е тя чудесно, истински чудесно. А виж и каква раковина е донесла.
В края на бара поднесе му нежно раковината морска с вдлъбнати спирали и заострен връх, за да може той, Джордж Лидуел, адвокат, да чуе шепота й приглушен.
— Чуй! — подкани го тя.
Под сгретите от джина думи на Том Кърнан, акомпанистът бавна музика тъчеше. Автентичен факт. Как Уолтър Бапти изгубил гласа си. Сега ще ти кажа бе, сър. Съпругът го сграбчил за гърлото. Негодник! — извикал му той. — А, сега да те видя как любовни песни ще ми чуруликаш! Така го изгубил, сър Том. Боб Каули продължаваше музиката да тъче. Всички тенори са женкари. Каули се отпусна назад.
Сега вече чу, нали, тя до ухото му я държи. Нали чу! Той чу. Чудесно. Премести, прилепи я до собственото си ухо, ала ето че през процеждащата се бледа светлина, в контраст крещящ, златото плавно се приплъзна. И то да чуе.
Туп.
Блум през открехнатата врата на бара видя раковина, която се местеше от ухо на ухо. Чу, ала съвсем приглушено това, дето чуваха ушите, всяко едно поотделно, едно и също, ясно дочу плисък на морски вълни: глух тътен.
Бронзът до отегченото злато застана — отблизо, отдалеч — заслушаха се двете.
Ухото й е също раковина, с любопитно увиснала обичка от месеста част. Била на море. Красавици, красавици на плажа край водата. Кожата й изгоряла до червено. Трябвало е първо крем да сложи, за да получи бронзовокафяв загар. Тост с масло. О, онзи лосион да не го забравя. Изприщила се край устата. Трапчинки и къдрици завъртат ми главата. Косата сплетена като диадема: раковина с морски водорасли. Защо си крият ушите с коса от водорасли? А туркините — устата, защо? Очите им надничат над яшмака. Откъде да влезеш? Пещера. Вход забранен, освен по работа.
887
Популярният израз принадлежи не на Шекспир, а на Уилям Конгрийв (1670–1729). Използван е в пиесата му „Опечалената невеста“.