Не хранеше омраза.
Омраза. Любов. Това са само думи. Руди. Скоро ще бъда стар.
Големият Бен си пусна гласа. Голям глас, рече Ричи Гулдинг и руменината плъзна, вродената му бледност да сподави, на Блум, дето да остарее щеше скоро, ала нявга бил е млад.
Сега Ирландия е наред. Повече от краля родината си аз обичам. Тя слуша. Кой се страхува за деветстотин и четвърта да говори895? Време е да се омитам. Достатъчно видях.
— Благослови ме, отче — изплака Долард, малкият бунтовник. — Благослови ме, да тръгвам трябва.
Туп.
Блум се огледа, трябваше неблагословен да тръгва. Убийствено наконтени бардами за осемнайсет шилинга на седмица, това им е работата, мъжете да прикоткват парите си до дупка да прахосат. Отваряй си зъркелите, опичай си акъла. Онези момичета, красавици на плажа. Край тъжните талази на морето. Роман любовен с оперетна балерина. А после ще чете на глас писмата ти, пълни с неизпълнени обещания. Пиленце, гълъбче, бебчо. Смях в съдебната зала. Хенри. Не, не се подписах. Имаш прекрасно име.
Музиката тук заглъхна, мелодия и думи. После темпото взриви се. Мним свещеник, а под расото войникът едва се сдържа. Кавалерийски капитан. Всички наизуст я знаят. Вълнението, което ги изгаря. Кавалерийски копелдак.
Туп. Туп.
Възбудена, тя слуша, приведена напред да чуе по-добре.
Лицето: празен лист. Или е девствена, или само с пръсти позволява. Напиши нещо върху празната й… страница. Иначе какво ще стане с тях? Тъга и отчаяние ги чака. Младостта с мъж се удължава. Дори от себе си ще са доволни. Виж. Посвири на нея. Как само устните издува. Телото бяло на жена е жива флейта. Лекичко надувай. После якичко раздухай. С по три дупки са жените всички. А богините, там, виж, нищо не видях. Самички се натискат, дори не ги е свян. И затова на него му е лесно. Какво ти трябва толкоз: жълтици в джоба, наглост на лицето. Очи в очи: песен без думи. Моли и латернаджийчето. Как разбра какво се мъчи да й каже: маймунката е болна. Или може би е доловила у него нещо испанско. Така дори животните ще можеш да разбираш. Като Соломон. Вродена дарба.
Вентрилоквизъм. Устните стиснати. Мислиш със стомаха. Какво?
Искаш ли? А ти? Аз ли? Да. А ти? Да…
Побеснелият капитан дрезгаво попържа. Издул се е в апоплектичен гняв срещу малчугана. Много добре, ситния, че си ми дошъл на крака. Остава ти един час живот да поживееш, един-единствен последен час.
Туп. Туп. Туп.
Вълнение голямо. Дави ги жал, състрадание за гърлото ги стиска. Всеки по сълза избърсва за малкия мъченик. За всичко тленно, що участта зове да мре и да погива. Ще рече, за всичко, що се е родило. Клетата госпожа. Пюърфой. Дано мъките й вече са приключили. Защото техните утроби.
Влажната женска утроба, очна ябълка, поглежда над плет от ресници спокойно се заслушва. Виж истинската красота, когато тя мълчи. Оттатък реката. И при всеки сатенен прилив на гръдните талази (прилив на плът възпълна) червената роза бавно се вдига, после отново потъва. Сърдечният ритъм в дъха й пулсира: дъхът, това е животът. И всичките миниатюрно тънки филизи на косата потрепват трепливо като богородичен косъм.
Но виж. Звездите ярки избледняват. О, розо! Розо кастилска. Утрото. Да. Лидуел. За него, после пък не. Че е хлътнал, личи си. Бих ли могъл и аз? Погледни я оттук. Сред коркови тапи, локви от пенеста бира, купища мръсни чинии.
Върху гладката ръчка на крана за бира Лидия изящно положи пълничката си ръка — остави на мен. Всички са потънали в скръб дълбока по малчугана бунтовник. Напред-назад, напред-назад: лъскава ръкохватка (изпитателно гледа неговите очи, моите очи, нейните очи) палец и показалец скръбно погалиха, жално замилваха, нежно опипаха, гладко се хлъзнаха, бавно надолу по хладната, твърда, бяла ръкопалка от емайл, натопорчено щръкнала сред плъзгащ се пръстен.
Чук-чук: с дудук.
Туп. Туп. Туп.
Аз господствам в този дом. Амин. Ядно просъска през зъби. Предателите на въжето!
Акордите в ответ се съгласиха. Жалко. Но се налага.
Сега е моментът да се изнижа, преди края. Благодаря, беше чудесна. Къде ми е шапката? Мини нарочно покрай нея. Ще оставя тоя Фриман, хич не ми е притрябвал. Да не забравя писмото. Ами ако тя е? Не, не. Върви, върви, върви. Като Кашел Бойло Коноро Койло Тиздал Морис Тисидал Фарел. Въъъърви.
895
По аналогия с „Кой се страхува за деветдесет и осма да говори?“ от Джон Келс Инграм. Става дума за ирландското въстание от 1798 г.