Опитваш в разговора да се вмъкнеш. Става неприятно като млъкнат, защото никога не знаеш точно за какво го правят. Органът на улица Гардинър899. Старият Глин с петдесет лири на година. Кацнал е отгоре във вечна схватка с педали, клавиши, регистри. Цял ден ту пред органа седи, ту обикаля го на четири крака, ту на себе си мърмори, ту на онзи, дето с мехове огъня раздухва. Гневи се глухо, пискливо псува (да имах вата ли, що ли; не, недей изплаква тя), после нехайно, ненадейно звук тънък проехтява като повей-ветрец и отлетява.
Фиууу! Плах повей фиууууука. Фиууу на Блум в червата.
— Той ли беше? — попита завърналият се Дедалус, след като отиде лулата да си прибере. — Тази сутрин бяхме заедно на клетия, на милия, на Пади Дигнъм на…
— О да, царство му небесно.
— Между другото, там на… има един камертон.
Туп. Туп. Туп. Туп-ти.
— Жена му има хубав глас. Или поне имаше. Какво? — попита Лидуел.
— О, това трябва да е акордьорът — обърна се Лидия към Саймънлионел, — първа го видях, забрави си го, като беше тук.
Сляп е, подшушна тя на Джордж Лидуел, когото втора видя. А свиреше така прекрасно, балсам за слуха. Крещящ контраст: бронзолид минозлат.
— Ликуй! — изликува Бен Долард и наля. — Да пеем!
— Да пеем! — викна в приглас на отец Каули чудният глас.
Пръъъ.
Май на мен ми се…
Туп. Туп. Туп. Туп. Туп-ти.
— И още как — рече господин Дедалус, без да откъсва поглед от обезглавената сардина.
Под стъкления похлупак на съда за сандвичи, полегнала върху носило от пресен хляб и масълце се мъдреше една последна, една съвсем самотна, последната сардина на лятото. Самотникът е Блум!
— И още как — продължаваше да зяпа. — Дай ниските регистри ей така, за разнообразие.
Туп. Туп. Туп. Туп-туп. Ти. Туп-ти. Туп-ти. Ти.
Блум мина покрай шивачницата на Бари. Де да можех. Чакай. Ех, сега да имах онова чудотворно средство. Само в тази сграда има двайсет и четири адвокатски кантори. Казуси разни, съдебни дела. Обичайте се един друг. Папки, пълни с пергаменти. Фирмата на господата Джоб & Джебчийски притежава напълно пълно пълномощно. Гулдинг, Колис & Уорд.
Но да вземем онзи, дето бъхти баш барабана. Неговото призвание: оркестърът на Мики Руни. Странно как му е хрумнало. Седи си вкъщи, догоре пълен със свинско и зеле, храносмила ги кротко в креслото. Репетира барабанните си партии. Бам! Барабум! Жена му се киска. Магарешки кожи, а900? Клетите, не стига, че цял живот ги налагат, ами и като пукнат — пак. Бам! Бамбум! Бъхтят ги, бият ги. Абе, всичко е кадънски яшмак, не, не искам да кажа късмет901. Съдба.
Топ. Туп. Един сляп младеж с бастунче на слепец почуква слепешката край витрината на Дали, където русалка с разпуснати коси (която той така и не може да види) си пафка сред вълните (слепецът не, не може) качество екстра Русалка.
Музикални инструменти. Стръкче трева, раковина в ръка, свирка в уста. Дори от гребенче с хартийка можеш музика да сътвориш. Моли по нощница на улица Ломбардска, с разпусната коса. Всеки занаят си има своята търговска марка. Ловджията носи рог. Рогоносец. А ти? Cloche. Sonnez-la! Овчар с кавал. Полицай със свирка. Клавиши и регистри. Чистя комини! В четири сутринта. Не чисти, а спи! Изгубено е всичко. Барабан ли? Бам-бам! Бамбум. Почакай, знам. Градски глашатай, съдебен пристав. Дългия Джон. Събуди мъртвите. Бум. Дигнъм. Малкият, клетият nominedomine. Бум. Това е музика, е, разбира се, и бам-бам-бам, тоест е повече от това, на което викат da capo902. Но пак се слуша. Маршируваме напред под звука на барабанен ек. Пам-па-ра-рам.
Вече май не издържам. Пфуу. Ако го направя насред банкет. Въпрос на обичаи. Ами как персийският шах. Молитва прошепнете, сълзица проронете. Трябва да е бил голям наивник, за да не забележи капитанската му шапка. Макар и закачулена. Кой ли беше онзи на погребението с кафявия макинтош? О, ето я и местната уличница.
Една доста неугледна уличница с накривена на една страна черна плиткодънна сламена шапка и безизразни очи към Блум се приближи. Щом зърнах свидната снага. Да, тя е. Чувствах се самотен. Дъждовна нощ в малка улична пресечка. Рог. Кой рогата носи? Той? Тя? Това не е нейният район. Какво тук дири? Надявам се, че няма да ме. Шът! Има ли тук шанс една вода да пусна? Оказа се, че знае Моли. Сгащи ме тогава. Май ти беше, с една пълничка дама в кафяв костюм. И като го рече, мигом ми оклюма. Направихме си друга среща, ама знаехме, че никога вече, никога, никога веч. Твърде близо се навърта до мой свиден дом. Май ме видя, или може би не? Ужасно изглежда денем. Лице като восък. Дяволите да я вземат! О, нали от нещо трябва и тя да преживява. Гледай на другата страна и толкоз.
901
Заслужава си да се отбележи, че тук Джойс използва не английската дума „luck“, а турската, изписана като „kismet“.