Издига се там сияен дворец с покрив от кристал искрометен, виждат го отдалеч мореплаватели, дето кръстосват морската шир с тримачтови барки за целта построени, а по-нататък стадата най-гойни, първите плодове на земята са уем налог, при О’Конъл Фицсаймън право отиват, старейшина пръв, потомък на стари старейшини. И по-нататък ей ги на, коли претоварени с плодородието на полята, кошници с карфиол, плоски платформи, накамарени със спанак, ананаси ли не щеш, сочни пъпеши ли, планини от домати, хребети със смокини, бразди безмерни с бяла ряпа засадени, кръгли картофи и редици къдраво зеле с цветовете на дъгата, Йорк и Савой, и подноси с главички лук — перлите на земята, кошници с гъби, и жълтеещи тиквички, секирче ли не щеш, ечемик ли, рапица ли, червени, зелени, жълти, кафяви, ръждиви, сладки, големи, горчиви, зрели-презрели ябълки сочни, още ягоди, кошници с цариградско грозде препълнени — месесто, хрупкаво, — ягоди за устните на принцове достойни, и малини от стъблата кимат.
— Ако му стиска, вика, щом се пише толкова сербез. Я ми ела насам, Герахти, ти, проклетнико разбойнишки през девет планини в десетата!
И ето отправят се на път стада безбройни, овни водачи със звънки чанове отпред, бели обагнени овци, стригани кочове, шилета и годиначета, гъсочета с пухкаво оперение, млади кастрирани добичета, хроми, хъхрещи кобили, шути телета, дългорунни гойни овчици, на Къф най-добрите юници, още шугави мъници, свине-майки, за бекон шопари и какви ли не знатни свине, на Ангъс юниците, шутите волове от чист сой неподправен, прекрасни, с отличия накичени млечни крави и говеда; и навред едно се чува: копитен тропот, кудкудякане и рев, мучене, блеене, вой, грухтене, ръмжане, цвилене, хрупане, дъвчене, овце и прасета, тежкокопитни крави от пасбищата на Лъш и Ръш, на Карикмайнс и от поточестите долини на Томонд, от хребетите на Маккиликъди, от непристъпната и горда Шанън, Шанън непроницаемата, и от облите хълмове в земята на народа на Киър, с вимета, натежали от гъсто мляко, късове масло и бяло подсирено мляко, кожи одрани и агнешки предници, бушели зърно, длъгнести яйца стотици, разни по големина, а по цвят от ахатени до тъмнокори.
Влязохме в кръчмата на Барни Кърнан и там, не ще и дума, гражданинът се е свил в едно кьоше и води задушевно интимен разговор със себе си и с гадния си крастав помияр на име Гариоуен, чака небето да се отвори и да му цръкне пиячка.
— Ето го и него — викам аз, — в бърлогата си сред творчески хаос, с пълна чаша и камари бумаги, за каузата работи човекът, работи и милее.
Подлият помияр изръмжа сърдито, ала тъй, че тръпки да те побият. Би било голямо обществено благо да се отнеме животът на това неблагодарно псе. Знам със сигурност, че веднъж изръфал наполовина панталоните на един полицай в Сантри, който се появил със синя хартийка910 във връзка с някакво невъздържано поведение в нарушение на обществения ред.
— Стани и джобовете обърни! — провиква се той.
— Тъй вярно, гражданино — отвръща му Джо. — Тук сме само приятели.
— То едни приятели — подхвърля той.
После потри око със свитата си в юмрук ръка и вика:
— Какво смяташ за днешните времена?
Досущ като разбойниците едно време, същи Рори от планината911. Но Джо се не плаши, знае си урока.
— Пазарите се съживяват — казва той, пъхна ръка в джоба и оттам бързо я вклинява в чатала си.
Гражданинът шляпна коляното си и изкоментира:
— Това е само заради войните навън, скъпи.
Джо навира и палеца в джоба си, пък му вика:
— Заради амбициите на руските тирани912.
— Така ли мислиш? Джо, стига смешки — викам му аз, — така съм прежаднял, че и половин крона няма да ми стигне.
— Гражданино, за теб какво? — пита Джо.
— Ирландско вино913 — отсича, без да се замисли.
— А за теб? — пита Джо.
— Присъединявам се към мнението на преждеговорившия — викам аз.
— Тери, три халби — провиква се Джо. — Как е старото ти сърце, гражданино?
— По-добре отвсякога, цъка като часовник — кимва той. — А ти, Гари, как мислиш? Ще победи ли нашата кауза? А, кучето ми?
И с тези думи стисна рошльото за врата, Боже, с такава сила, че за малко да го удуши.
911
Поема от Чарлс Кикам (1830–1882). „Рори от планината“ е подписът, който са носели заплашителни писма срещу едрите земевладелци.
912
По онова време съществувала широко разпространена версия, че Руско-японската война (1904–1905) е доказателство за стремежа на руснаците към световно господство.