От страшния разказ на Малахия ги побиха тръпки. Като същински фокусник той извика във въображението им сцената. Преградата на тайника до комина се плъзна назад и в закътаната ниша се появи… Хейнс! Кой да каже, че кръвта им не се смръзна? В едната си ръка носеше папка, пълна с келтека литература, а в другата — стъкленица с надпис Отрова. Изумление, ужас и ненавист се изписаха върху лицата на всички, докато той ги изгледа един по един, зловещо ухилен. Очаквах подобен прием. Той започна с ехиден смях, за който, така изглежда, май историята е виновна. Да, точно така. Аз съм убиецът на Самюъл Чайлдс. Затова съм наказан! В пъкъла вече нищо не може да ме ужаси. Така ми се пада. Мътните да ме вземат, как покой да намеря, изръмжа дрезгаво. Все бродя и бродя из Дъблин с песните, които знам, а той по петите ми като сянка снове, привидение или призрак същ. Моят ад и този на Ирландия е в този живот. Ето какво се опитвах, това престъпление да забравя. С всевъзможни развлечения: лов на полски врани, изучаване на галски (и той изрецитира нещо на ирландски), с помощта на лауданума (поднесе стъкленицата към устните си) и лагеруване под открито небе. Напразно! Фантомът все ме дебне, все по мен. Опиумът е единствената ми надежда… О! Разруха! Черната пантера! С неистов вик изчезна ненадейно и преградата се плъзна обратно, за да се затвори. Миг по-късно главата му се появи в отсрещната врата и рече: Ще се видим пред станцията на Уестланд Роу в единайсет и десет. И изфиряса! Сълзи бликнаха от очите на нашия разгулен бохем-стопанин. Прозорливият вдигна ръка към небето и прошепна: Отмъщението на Мананаан! Мъдрецът повтори смисъла на lex talionis. Сантиментален е онзи, който умее да се радва, без да се обременява с дълговете на деянията си.
Малахия се разчувства и млъкна. Мистерията бе разбулена. Хейнс бе третият брат. Истинското му име бе Чайлдс. Черната пантера бе самият дух на собствения му баща. Пиеше опиум, за да забрави. За облекчението туй — благодаря! Самотната къща до гробището е необитаема. Жива душа не смее да припари там. Паяк плете паяжината си в самота. Нощният плъх наднича от дупката си. Над къщата тегне проклятие. Обиталище на духове е тя. И място на убийство.
Каква е възрастта на душата на човека? Тъй както тя притежава свойството на хамелеона да променя окраската си при всяко ново появяване, да бъде весела с веселите и унила с унилите, така и възрастта й е променлива като настроението й. Леополд кротко си седи, вече не премисля, не преживя залъка от спомени, тоз уравновесен агент на рекламата и притежател на скромно състояние от облигации. Той е детето Леополд, вижда себе си в поредица от ретроспекции, сякаш огледало в огледалото (ей, престо!). Зърва в отколешните времена фигурата на младеж, преждевременно възмъжал, как върви в студена сутрин, излязъл е от старата къща на улица Кламбрасил, към гимназията крачи, чантата му като пушка преметната през рамо, а в нея — голям комат пшеничен хляб от предвидливата му майка пъхнат. Или пък как същата тази фигура, година — година и нещо по-късно, вече с първата си твърда филцова шапка (о! денят, в който я получи!) поел по пътищата, пълноправен търговски пътник на семейната фирма, оборудван с книга за поръчки, с парфюмирана носна кърпа (за използване, не само за фукня), куфарът му претъпкан с шарена стока, всякакви дрънкулки (уви, това веч към миналото се числи!), препасал колчан, пълен с любезни усмивки за тази или онази още непридумана домакиня, която пресмята на пръсти какво може да си позволи, или пък за някоя току-що напъпила девица, която свенливо свежда глава (а сърцето? кажи ми!) пред заучените му комплименти, И уханието, и усмивката, но повече от тях дълбоките очи и ласкателните обръщения му спечелваха когато свареше вкъщи да се прибере по мрак, не една и две поръчки за главата на фирмата, настанил се с лулата на Яков1138 в ръка, след умората, на подобно пътуване, в бащино огнище (вечеря от неизменната юфка се подгряваше на огъня), и четеше през кръглите си очила с рогови рамки някакъв европейски вестник отпреди месец. Но, престо! — огледалото се замъгли и младият странстващ рицар избледня, смали се, стана дребна точка в мъглата. Сега самият той баща е и онези край него може би са неговите синове. Кой може да каже? Само мъдрият баща детето си познава. Подсети се за една дъждовна нощ, едва-едва ръмеше, улица Хач, съвсем до складовете с необмитена стока, първата му беше. Заедно (оказа се клета безпризорна хлапачка, дете на срама, твоя и моя и на всички ни, дето й подхвърляме по един гол шилинг за късмет), заедно дочуват тежките стъпки на караула, когато две фигури с дъждобрани минават покрай новия кралски университет. Бриди! Бриди Кели! Никога няма да забрави името й, винаги ще помни нощта, първата нощ, брачната нощ. Сгушени в най-тъмното място на нощта, желаещият и пожеланата, и в един миг (fiat!1139) светлина заля земята. Сърце към сърце ли се устреми? Не, скъпи читателю. Непочнало и свърши — поспри, почакай! Върни се! Не бива! В ужас клетото момиче избяга в мрака и се скри. Тя невеста е на тъмнината, дъщерята на нощта. Не смее да носи злато слънчевото бебе на деня. Не, Леополд! Името и спомените не могат да те утешат. Младежката илюзия за твоята мъжественост ти бе отнета и бе напразна. От слабините ти син не е излязъл. И сега няма кой за Леополд да бъде това, което Леополд беше за Рудолф.
1138
Лулата на Яков се наричала лула с порцеланова чашка във формата на човешка глава, която в случая се свързва с патриарсите, тоест с един от тримата отци или родоначалници на Израил: Авраам, Исаак и Яков.