Има грехове или (нека ги назовем така, както светът ги нарича) лоши спомени, които човек крие в най-тъмните кътчета на душата си и там те се спотайват и чакат сгода. Мъчат човека тези спомени и полека-лека той помръква, а трябва да ги загърби, сякаш никога не ги е имало и да прави, да струва, но да гледа да си внуши, че ги е нямало или пък са били други, по-различни. Ала ето че случайно изпусната дума ненадейно ги извиква и те мигом дохождат, възправят се насреща му при най-непредвидими обстоятелства, подбудени от видение или сън, или пък докато дайре и арфа галят сетивата му, или пък сред студеното сребристо спокойствие на вечерта, или по време на знойна среднощна гощавка, когато виното го е магьосало. Не под напора на гнева идва споменът, не за отмъщение, не за да го откъсне от живите, а забулен в плачевното покривало на миналото: тих, далечен, укорителен.
Непознатият продължаваше да вижда върху лицето срещу себе си бавното отстъпление на онова мнимо спокойствие, сякаш наложено с воля, или по силата на заучена привичка, което съпровождаше изречените думи на озлобление и нетърпимост, а те издаваха у говорещия нездравословие и нюх към грубиянствата в живота. Една сцена се саморазгърна във вътрешния взор на съзерцателя, подбудена, поне така изглеждаше, от най-проста и обикновена дума, и изплува така естествено, сякаш винаги е кротувала там, където бушува мисълта, споходи го и го докосна с осезателността на прежните наслади. Окосена ливада, мека майска вечер, добре познатата люлякова горичка на Раундтаун, блеснала в лилаво и бяло, ухайните и стройни наблюдатели на играта следят с жив интерес движението на топките, които се търкалят бавно по чимовете на моравата или се чукват и спират на място, всяка до посестримата си, с рязък, еклив звън. А по-нататък край сивата амфора, от която водата се лее умислено и плавно оросява, се вижда и друга уханна групичка от посестрими — Флои, Ати, Тини и тяхната тъмнокоса приятелка, в чиято поза имаше нещо магически привлекателно, Нашата Дева с черешите1161, сочен чифт, увиснал на едното й ухо, така че чуждоземната топлота на кожата й да изпъква още по-изящно на фона на прохладния и страстен въздух. Едно момче на четири или пет годинки с дрешка от груба вълна (време на цъфтеж, но ще бъде весело и край топлото огнище, когато не след дълго топките ще бъдат събрани и сложени в сандъка) стои до амфората с фонтана, насред заграждението от нежни момински ръце. Цупи се, също като този млад човек отсреща, сякаш съзнателно се наслаждава на опасността, но от време на време трябва да поглежда и към мястото, където майка му го наблюдава откъм площадката с цветя, а в стаената веселост на лицето й се прокрадва сянката на далечна унесеност и упрек (alles Vergangliche1162).
1161
В християнското изкуство черешата е един от плодовете на рая и символизира благия характер на благословените, ето защо е и атрибут на Дева Мария.
1162
„Всяка преходност“ — цитат от „Фауст“, втора част на трагедията. Така започва последният Chorus mysticus. Превод: Любомир Илиев; изд. „Атлантис“, 1999.