— Някой те поздравява — каза му господин Блум.
Една средновисока фигура се приближи дебнешком, очевидно изниква изпод сводовете на моста и отново поздрави, като подвикна: ’бървечер! Стивън, разбира се, се сепна като от просъница и спря на място, за да отвърне на поздрава. Господин Блум, който никога не се разделяше със своята съобразителност и вродена деликатност и който твърдо вярваше, че човек не бива да се бърка в чуждите работи, се отдръпна встрани, но все пак остана qui vive1471, леко обезпокоен, но в никакъв случай изплашен. Макар и това да се случваше рядко в рамките на самия Дъблин, той знаеше много добре, че и тук се навъртат разбойници и главорези, които живеят в пълна мизерия и често причакват мирните пешеходци и ги тероризират, като опират пистолет в главата им в някоя неосветена закътана уличка извън централните части на града, хора, подобни на изгладнелите лондонски безделници и празноскитащи бедняци по бреговете на Темза, които се мотаят уж невинно по крайбрежните насипи и диги, но най-откровено мародерстват, готови да нанесат светкавичния си удар и да офейкат на секундата с докопаната плячка — парите ти, или живота ти, след което те оставят да стоиш със запушени уста или прерязано гърло и да стърчиш като живо предупреждение и поука за останалите.
Стивън, искам да кажа, когато заговорилият го се приближи съвсем до него, макар че самият той не беше много трезв, успя да долови смрадливото ухание на вкиснало царевично уиски в дъха на Корли. Лорд Джон Корли, както някои обичаха да го наричат, защото неговото рождение стана тъй. Той беше най-големият син на инспектор Корли от полицейския отдел G1472, който бе починал неотдавна и който навремето се бе оженил за някаква Катерин Брофи, дъщеря на фермер от Лаут1473. Неговият дядо, Патрик Майкъл Корли от Ню Рос1474, се бе оженил за вдовицата на местен ханджия и нейното моминско име било Катерин (отново) Талбът. Мълвата твърди, макар и да липсват доказателства за това, че произхождала от рода на Лорд Талбът от Малахайд, в чието имение, без съмнение една неповторима по своята изящност резиденция, която си заслужава да се види, неговата майка, или леля, или друга някаква роднина се радвала на честта да бъде перачка. Именно затова много хора, предимно шегобийци, наричаха този сравнително млад, но вече доста разхайтен мъж, който сега подвикна на Стивън, лорд Джон Корли.
Като придърпа Стивън настрана, той веднага взе да му разправя една от неизчерпаемите си печално-сълзливи истории. Нямал пукнат грош, нямал къде да пренощува. Всичките му приятели го изоставили. И не стига това, ами се скарал с Ленехан, когото нарече пред Стивън гаден и презрян непрокопсаник, после поръси изблика си с още няколко с нищо непредизвикани цветисти ругатни. Нямал никаква работа и затова помоли Стивън да му каже къде, за Бога, може да се хване да върши нещо, каквото и да е. Не, не, май беше дъщерята на майката в пералнята, която била доведена сестра на наследника на имението или пък бяха свързани пак чрез майката, но по някакъв друг начин, така или иначе, и двете се бяха случили по едно и също време, ако разбира се, цялото това нещо не беше пълна измислица от началото до края. Както и да е, работата е, че той го беше закъсал.
— Не бих те молил — продължи той, — ако положението не беше такова. Давам ти честната си дума, Бог ми е свидетел, че съм останал без пукнат грош.
— Ще се отвори една работа още утре или вдругиден — каза му Стивън — в мъжкото училище в Далки за помощник-преподавател. Потърси господин Гарет Дийзи. Опитай. Можеш да използваш името ми.
— О, Божичко — отвърна му Корли, — човече, как ме виждаш да преподавам в училище? Не съм умник като теб — добави и се изсмя сподавено. — Повтарях последния клас на прогимназията, дето беше към Христовите братя.
— Самият аз нямам къде да пренощувам — осведоми го Стивън.
Отпърво Корди реши, че става дума за онова изхвърляне от родната къща, за което бе научил отнякъде, че било предизвикано от факта, че Стивън не се посвенил да вкара в стаята си някаква най-долна улична мръсница. Абе то имало един нощен приют на улица Марлбъро, собственост на госпожа Малоуни, за по шест пенса на вечер, ама там било фрашкано с фиркани отрепки, докато М’Коначи му бе споменал, че можеш да се настаниш доста прилично в хотела Бронзовата глава от другата страна на улица Уайнтевърн (който веднага му напомни за личността, наречена брат Бейкън1475) само срещу един шилинг. Освен това беше и зверски изгладнял, но за това и дума не обели.
1472
Става дума за отдел на Дъблинската столичната полиция, в който работели цивилните полицаи.
1475
Тук Стивън сигурно се сеща за пиесата на Робърт Грийн (1558–1592) „Почтената история на брат Бейкън и брат Бънгей“ (ок. 1589–1592), където брат Бейкън, след седемгодишна работа, успява да измайстори говоряща „бронзова глава“.