Бързи, жарки слънчеви лъчи подрипват откъм улица Бъркли, скачат тънките сандалки по блесналия път-пътека. Тича, тя тича да ме срещне, момичето с литнала на вятъра коса-сърма.
Две писма и една картичка лежат на пода в антрето. Спря да ги вземе. Госпожа Мариън Блум. Сърцето му замря. Нахакан почерк. Госпожа Мариън218.
— Полди!
Влезе в стаята й, притвори очи и закрачи в топлия жълтеникав сумрак към разрошената й глава.
— За кого са писмата?
Той ги погледна. Мълинджър. Мили.
— Едното е за мен от Мили — каза бавно — и една картичка за теб. И писмо за теб.
Сложи писмото и картичката върху диагоналната сплитка на кувертюрата, близо до свивката на коленете й.
— Да вдигна ли щорите?
С леко подръпване вдигна щорите, а наполовина обърнатият му назад взор я видя как поглежда към писмото и го пъхва под възглавницата.
— Така добре ли е? — попита и се обърна с лице към нея.
Тя четеше картичката, подпряна на лакът.
— Получила е нещата — рече.
Изчака я, докато остави настрана картичката, отново се закъта уютно в леглото си и въздъхна сънливо.
— Побързай с този чай — каза. — Пресъхнала съм.
— Водата ври — отвърна й.
Но се затутка, докато опразни стола: фустата й на райета, захвърлено мръсно бельо; вдигна ги, събра ги накуп и ги остави в края на леглото й.
Докато слизаше надолу по стълбите, тя се провикна:
— Полди!
— Какво?
— Не забравяй да попариш чайника.
Да, разбира се, че вреше: перце от пара съскаше от чучура. Попари порцелановия чайник, изплакна го и сложи вътре четири пълни лъжици чай, после ги заля с гореща вода и го отдръпна настрана да се запари хубаво. Махна металния чайник, шляпна тигана направо върху живите въглени и се загледа в бучката масло, която се хлъзна по дъното му, после се стопи. Докато разопаковаше бъбрека, котката се размяука скандалджийски от глад. Даваш ли й месо, после няма да лови мишки. Разправят, че не ядели свинско. Само кашерно. На ти. Остави оцапаната с кръв хартия да падне на земята и пусна бъбрека в цвъртящото масълце. Сега пипер. Поръси го, като щипваше от нащърбената чашка за яйце и въртеше пръстите си кръгообразно над тигана.
После отвори писмото си, плъзна бърз поглед по цялата страница. Благодаря; нова барета; господин Коглън; пикник край езерото Оуъл; млад студент; морските момичета на Блейзис Бойлан.
Чаят се запари. Напълни догоре собствената си чаша за мустаци, имитация на порцелана Краун-Дарби, и се усмихна. Подарък за рождения ден от Мили-Пили. Тогава беше само на пет годинки. Не, чакай: на четири. Подарих й герданче уж от кехлибар, което скъса. Пусках сгънати листчета в пощенската кутия — писма до нея. Той пак се усмихна, докато наливаше.
Клетият стар професор Гудуин. Той е по-специален случай. И все пак мило, любезно старче. И как старомодно се покланя на Моли, дори и извън сцената. А малкото огледалце, което носи в цилиндъра си. Нощта, когато Мили го донесе вкъщи. Погледни какво намерих в шапката на професор Гудуин! Какъв смях падна. Още тогава си личеше женичката в нея. Пишкин момиче!
Бодна бъбрека с вилица и го обърна: после нагласи порцелановия чайник върху подноса. Докато го вдигаше, капакът му се разклати и издрънча. Всичко ли е сложил? Четири филии, масло, захар, лъжичка, сметана. Да. Понесе го нагоре, свил палец около дръжката на чайника.
Подбутна вратата с коляно, внесе подноса и го остави върху стола до главата й.
— Какво толкова се забави? — попита тя.
Надигна се енергично, като подпря лакът върху възглавницата и месинговите обръчи на кревата отново издрънчаха. Той изгледа спокойно масивната й плът, плъзна поглед между големите й меки гърди, увиснали в нощницата й като виме на коза. Откъм свитото й тяло лъхна топлина и се разнесе във въздуха, смеси се с аромата на чая, който вече си сипваше.
Лентичка от скъсан плик надничаше изпод вдлъбнатата й възглавница. Преди да си тръгне, се наведе да опъне завивката й.
— От кого е писмото? — попита той.
Нахакан почерк. Мариън.
— О, от Бойлан — рече. — С програмата.
218
Доброто възпитание изисква да се напише „госпожа Леополд Блум“, а не „госпожа Мариън Блум“.