Стивън, който се опитваше с всички сили да разчекне докрай челюсти в мощна прозявка, което се оказа недотам лесно, и който все още страдаше от смъртоносна обща отпадналост, му отговори:
— Да, става да гали слуха на слоници. Ония отвън се караха за пари.
— Така ли? — изненада се господин Блум. — Ама разбира се — додаде бързо, а после си рече мислено, че първо и преди всичко за какво са всички тези езици, които и без това са повече, отколкото е необходимо, — но може би това е част от неговото южняшко очарование.
Но ето че собственикът на бърлогата прекъсна това задушевно тет-а-тет, като тръсна върху масата някакъв врящ на вълнички, специално подбран буламач, който би трябвало да бъде чаша кафе и една корава, неподдаваща се на течно омекотяване кифла, или поне на такава мязаше, след което би отбой и се строи обратно зад тезгяха. Мислено господин Блум си даде дума да го огледа едно хубаво, но не веднага, за да не изглежда, че… а после с поглед подкани Стивън да започва и сам се зае да изпълнява задължението на домакин, като скришом и много внимателно подбутна чашата с това, което поне временно ще смятаме за кафе, по-близо до него.
— Звуковете са нещо измамно — отсече Стивън след продължителна пауза. — Също като имената, Цицерон, Подмор, Наполеон, господин Гудбоди, Иисус, господин Дойл. Шекспир е била толкова популярна фамилия, колкото и Мърфи. Какво е едно име1487?
— Да, така е — спонтанно се съгласи господин Блум. — Разбира се. Нашето име също бе променено — додаде и подбутна така наречената кифла към него.
Червенобрадият моряк, който не отлепяше будното си око от новодошлите, взе Стивън на абордаж, беше си го набелязал предварително, и без заобикалки го запита:
— А какво ли може да е твоето име?
В същия тоз критичен момент господин Блум срита спътника си под масата, ала Стивън, без да разбира смисъла на това сполетяло го от неочаквана посока съприкосновение, отвърна:
— Дедалус.
Морякът го изгледа тежко — тежко изпод чифт дремливи очи и торбести подочия, доста подпухнали от прекомерно пиене на, за предпочитане, холандски джин с вода.
— Тогава познаваш ли Саймън Дедалус? — попита го след известно умислено умълчаване.
— Чувал съм за него — рече Стивън.
За миг господин Блум се почувства съвсем объркан, особено като видя, че и другите надават ухо.
— Ирландец — отсече морякът, като продължаваше да гледа по същия начин, само дето този път кимна — до мозъка на костите си.
— Че и отгоре — добави Стивън.
Що се отнася до господин Блум, от цялата тая работа той нищичко не проумяваше и само се чудеше каква би могла да бъде връзката, когато морякът по собствена воля се обърна към другите обитатели на бърлогата и рече:
— Веднъж го видях как гръмна две яйца, закрепени върху две бутилки, от петдесет метра разстояние, през рамо. Страховит стрелец, при това левак.
Макар, че пропелтечваше от време на време и жестикулираше сковано и непохватно, все пак положи максимални усилия да обясни:
— Значи, представете си, бутилките са ей там. На петдесет внимателно измерени метра. Яйцата върху тях. Запъва ударника върху рамото си. Прицелва се.
Той извърна тялото си наполовина, стисна дясното си око, сгърчи лицето си някак странично и заби в нощта кръвнишкия поглед на зловещото си изражение.
— Бум! — избумтя отривисто.
Публиката зачака стаено втората детонация, тъй като оставаше още едно яйце.
— Бум! — изтрещя повторно.
Яйце номер две бе очевидно уцелено, той кимна, намигна и пропя настървено:
Последва мълчание, докато най-накрая господин Блум от едната любезност реши да го попита дали това е станало на някакво състезание по точна стрелба като онова ежегодното в Бисли.
— Моля! — отвърна морякът.
— Или е било много отдавна? — продължи господин Блум, без да трепне и на йота.
— Защо питаш? — изрепчи се морякът, после се поуспокои от мисълта за магическата формула какъвто волът, такъв и остенът и рече: — Може да има едно десетина години оттогава. Обикаляше широкия свят с Кралския цирк на Хенглър. Този номер съм го гледал в Стокхолм.