— Какво ще пееш?
— La ci darem219 заедно с Дж. С. Дойл — отвърна му, — и Вечната стара песен за любовта.
Пълните й устни, отпивайки от чая, се усмихнаха. Застоялият аромат, който тамянът оставя след себе си и на следващия ден. И тежките цветни аромати.
— Да ти открехна ли прозореца?
Тя прегъна една филийка надве и я пъхна в устата си, като попита:
— Кога е погребението?
— Май беше в единайсет — отвърна. — Но не съм проверявал във вестника.
По заповед на сочещия й пръст вдигна от леглото крачола на мръсните й долни гащи. Не? После един усукан сив жартиер, впримчил дълъг чорап със смачкана, лъснала от носене пета.
— Не! Книгата.
Напипа и втория чорап. Фустата.
— Сигурно е паднала на земята — рече тя.
Заопипва насам-натам. Voglio e non vorrei220. Дали въобще го произнася правилно това: voglio. Няма я в кревата. Сигурно е паднала. Наведе се и отметна воланите на кувертюрата. Книгата, тупнала долу, стоеше разтворена срещу изпъкналата част на нощното й гърне с гръцки геометрични орнаменти.
— Чакай да ти покажа — каза тя. — Бях си го отбелязала. Абе, една дума, исках да те питам какво значи.
Отпи глътка чай от чашата си, която държеше, ала не за дръжката, и след като набързо си обърса пръстите в завивката, затърси мястото в текста с помощта на фиба за коса, докато най-накрая попадна на въпросната дума.
— Ментеб-сихоза ли каза? — попита той.
— Ето тук — посочи му тя. — Не мога да я произнеса. Какво означава?
Той се наведе и прочете думата до лакирания й палец.
— А, метемпсихоза.
— Да. Искам да знам всъщност на кого се прави вкъщи?
— Метемпсихоза — започна той и смръщи чело. — Това е гръцка дума: още от древните гърци. Означава преселение на душите.
— О, стига, моля ти се! — прекъсна го тя. — Кажи го с прости думи.
Той се усмихна, хвърли кос поглед към закачливите й очи. Същите младежки очи. Първата нощ след шарадата. В Долфинс Барн221. Обърна да види овехтялата корица. Руби: гордостта на цирка. О-хо! А илюстрацията. Свиреп италианец с камшик в ръка. Голото момиче в краката му е сигурно самата Руби, гордостта на. Оскъдно покрита с парче плат. Злодеят Мафей спря за миг и захвърли жертвата си надалеч с проклятие на уста. Голяма жестокост се крие зад всичко това. Упоявани животни. Акробатите на трапец в цирка на Хенглър. Не издържа, трябваше да извърне очи. А тълпата жадно зяпа. Ти си пръсни черепа, а ние ще се пръснем от смях. При това цели семейства. Тренирайте ги от деца, за да могат душите им да се преселят. Да си поживеят след смъртта. Нашите души. Душата ни, когато човекът умре. Душата на Дигнъм…
— Изчела ли си я докрай? — попита.
— Да — отвърна му тя. — Няма нищо нецензурно. Тя през цялото време в онзи първия ли е влюбена?
— Не съм я чел. Искаш ли друга книга?
— Да. Вземи ми някоя от Пол дьо Кок. Името222 си го бива, нали?
Той й наля още чай, загледан в църкащата настрани струйка.
Трябва да презапиша книгата от библиотеката на улица Кейпъл, защото иначе ще се обадят на Кърни, моят поръчител. Прераждане: това е думата.
— Някои хора вярват — започна той, — че след смъртта ние продължаваме да живеем в друго тяло, не в това, в което сме живели преди. Казват му прераждане. Дори смятат, че ние всички сме живели преди хиляди години на земята или на някоя друга планета. Но нищо не помним от предишния си живот. Някои твърдят, че помнят.
Сметаната в чая й се завъртя на ленива спирала като пресечено мляко. Ще й припомня думата: метемпсихоза. С пример ще стане по-ясно. Значи, например.
Къпещата се нимфа над леглото. Която дойде като безплатно приложение към великденския брой на списание Фотообрази: истински шедьовър на художествената фотография. Цвят: чай, преди да му капнеш мляко. Малко прилича на нея, когато е със спусната коса, но иначе е по-слаба. Сума ти пари дадох за рамка. Каза, че мястото й е над леглото. Голи нимфи; Гърция; и всички, които са живели тогава.
Пак обърна на страницата.
— Метемпсихоза — продължи, — така са казвали древните гърци. Вярвали са, че в следващия си живот можеш да се превърнеш в животно или, да речем, в дърво. Както нимфите например.
Но ето че лъжичката й спря да бърка захарта. Забоде поглед право пред себе си и вдиша през разширените си като ветрило ноздри.
220
„Искам и не бих искала“ (ит.). Тук Блум нарочно цитира с леко изменение репликата на Церлина от дуета в първо действие, „Дон Жуан“, където тя е деликатно двусмислена.
221
Район в покрайнините на Дъблин, където Моли живее с баща си, когато се запознава с Блум.