Маккой. Трябва бързо да се отърва от него. Покрий се някъде встрани. Мразя навлеци точно когато.
— Здрасти, Блум. Накъде си тръгнал?
— Здрасти, Маккой. Наникъде конкретно.
— Как е здравето?
— Добре, а твоето?
— Абе, крепим го криво-ляво — отвърна му Маккой.
Очите му се заковаха в черната вратовръзка, в костюма, после попита почтително:
— Да не би… надявам се, нямаш неприятности, а? Виждам, че…
— О, не — отсече господин Блум. — Клетият наш Дигнъм, нали си чул. Погребението е днес.
— Да бе. Добрият човек. Вярно. В колко часа?
Не, не е снимка. По-скоро амулет или нещо като талисман.
— Е… единайсет — отвърна му господин Блум.
— Ще гледам да дойда и аз — рече Маккой. — Единайсет, викаш. Едва снощи разбрах. Кой ли ми каза? А, Холохан. Познаваш ли го? Хоппалан?
— Познавам го.
Господин Блум се зазяпа във файтона на отсрещната страна на улицата, спрял пред Гроувнър238. Портиерът в ливрея вдигна куфара и го пъхна между седалките. Изпъна снага и застана мирно, докато мъжът, съпруг ли, брат ли, приличаше й, тършуваше из джобовете си за дребни. Елегантно палто с обърната яка, прекалено дебело за такъв ден, с десен като на одеяло. Небрежна стойка с ръце, пъхнати във външните джобове. Също като онази надменна дама на игрището за поло. Жените се правят на непристъпни, докато не им намериш цаката. Разумен дух в красиво тяло. Докрай решени да отстъпят. Доблестната госпожа и господин Брут, защото Брут е доблестен човек239. Катурнеш ли я веднъж, отиде й цялата надменност.
— Бях с Боб Доран. Пак е в един от периодичните си запои и онзи другият, как се викаше, Бантъм Лайънс. Видяхме се в кръчмата на Конуей.
Доран, Лайънс при Конуей. Вдигна облечената си с ръкавица ръка да си оправи косата. А ето ти го и Хоппалан. Насмукан. Отметна глава назад, пусна дълъг премрежен поглед до отсрещния тротоар и видя блестящата светлобежова кожа да блещука на слънцето по тесния хребет на ръкавицата й. Днес виждам много ясно. Сигурно влагата във въздуха удължава полезрението. Пак приказки — за туй, за онуй. Ръката на дама. От коя ли страна ще се качи?
— И той каза: Тъжна работа, това с клетия ни приятел Пади! Какъв Пади? — казах. — Бедният ни Пади Дигнъм — отвърна той240.
Сигурно към провинцията потеглят: вероятно Бродстоун. Високи кафяви обувки с дълги връзки. Изящен крак. Какво толкова се тутка с тези дребни? Видя ме, че я гледам. Винаги се оглеждат за резервен вариант. Временно отстъпление. Значи двойна тетива на лъка. Бели пари за черни дни.
— Защо? — попитах. — Какво му има? — додадох.
Надменна, богата, с копринени чорапи.
— Да — каза господин Блум.
Премести се малко по-близо до дърдорещата тиква на Маккой. Ето, ще се качи след миг.
— Какво му е ли? — попита. — Ами нали е мъртъв — каза той. — О, вярно — подсети ме той. — Говориш за Пади Дигнъм? — казах. — Не можах да повярвам, като чух. Бяхме заедно, чакай да си спомня, петък или четвъртък в Арката. Да — каза той. — Отиде си. Умря в понеделник, бедничкият.
Гледай! Гледай само! Страхотни блещукащи, белеещи се копринени чорапи. Гледай!
Тежък, тромав трамвай издрънча и застана помежду ни.
Изгубих я. Майната му! Тъпа трамвайна зънкаща зурла. Зазанданиха ме. Пред райските двери навеки възпрян. Винаги така се случва. В последния момент. И онова момиче във входа на улица Юстас. В понеделник. Оправяше си жартиера. Приятелят й гледаше да я прикрие. Esprit de corps241. Ей, какво си се зазяпал?
— Да, да — каза господин Блум и въздъхна глухо. — И той си отиде.
— Беше един от най-свестните — добави Маккой.
Трамваят отмина. Потеглиха към моста Луплайн, богаташката й ръка в ръкавица стискаше металната дръжка на файтона. Бляс-бляс: проблясваше на слънцето дантеленият воал върху шапката: бляс-бляс.
— Жена му е добре, надявам се — рече промененият глас на Маккой.
— О, да — отвърна господин Блум. — Екстра е, благодаря.
Разви вестникарската си палка плавно и зачете бавно:
239
Из речта на Марк Антоний пред тялото на Цезар. „Юлий Цезар“, трето действие, втора сцена.
240
Тук както и по-надолу имаме преразказана пряка реч, което още повече усложнява разказа. Както читателят ще забележи, разговорите в романа много често дерайлират, защото събеседниците не се изслушват или пък направо преминават в сферата на вътрешния монолог. Както е казал У Б. Йейтс, на ирландеца му е много трудно да слуша нещо друго, освен собствените си мисли. По-долу намекването за „дърдорещата тиква“ на Маккой ни подсказва, че Блум въобще не го слуша какво говори.
241
Дух на взаимодействие (фр.). Но тук Джойс играе и с думата corps (тяло), така че по-скоро трябва да се чете като „телесно единодушие“.