Сега се наслади на банята: курна чиста вода, хладен емайл, нежна приятна струя струи. Това е моето тяло288.
И той си представи своето бледо тяло как лежи проснато в цял ръст, голо, в утроба от топлина, натъркано с уханен топящ се сапун, обливано с леки вълнички. Видя торса и крайниците си как стоят неподвижни, а над тях се диплят меки водни талази, тялото му леко се повдига нагоре, лимоненожълто: пъпът му — връзка плът; видя тъмните омотани къдри на окосмението си да се олюляват, плаващите косми на потока, увиват се около мекия увиснал ствол хилядороден, вяло плаващ безволев цвят.
6.289
Мартин Кънингам първи пъхна зацилиндрената си глава в скърцащия файтон и след като влезе пъргаво, се отпусна на седалката. Господин Пауър се качи след него, като внимателно преви високия си ръст надве.
— Хайде, Саймън.
— След теб — рече господин Блум.
Господин Дедалус се загърна набързо и влезе вътре с думите:
— Да, да.
— Събрахме ли се всички? — попита Мартин Кънингам. — Ела насам, Блум.
Господин Блум влезе и зае свободното място. Дръпна вратата след себе си, затръшна я здраво да се затвори плътно. Пъхна китката си в каишката на ръкохватката и със сериозен вид се загледа през отвореното прозорче на файтона към спуснатите транспаранти по цялата улица290. Един лекичко се отмести встрани, старица надникна. Долепен до стъклото нос, сплескан до бяло. Благодари на звездите си, че този път я е отминало. И колко са любопитни само на тема трупове и мъртъвци. Радват се, като си отиваме, ние, дето им причиняваме толкова болки с идването си на белия свят. Това май им харесва. Шушу-мушу в ъглите. Шъткат си една на друга, ходят на пръсти от страх да не събудят мъртвеца. Обичат да го мият и приготвят. На показ да го подреждат. Моли и госпожа Флеминг оправят леглото. Я дръпни повече към себе си. Нашият саван. Не знаеш кой ще дойде да те опипва, като умреш. Кой ще те мие и сапунисва. Май им режат ноктите и косите. Пъхват си по кичур в пликче. Режат — не режат, те продължават да растат. Мръсна работа.
Всички чакат. Никой не говори. Май товарят венците. Седнал съм на нещо твърдо. О, онзи сапун в задния ми джоб. Трябва да го махна оттам. Изчакай сгоден момент.
Всички чакат. Но ето че колелата отпред изскърцаха, звукът се приближи, после отекна тропот от конски копита. Рязко раздрусване. Файтонът им потегли, изскрибуца и се разклати. Зад тях тропнаха други копита, заскрибуцаха още колела. Отминаха спуснатите транспаранти на улицата, както и номер девет с черен креп около чукалото, външната врата — открехната. С бързината на човешки ход.
Продължаваха да чакат, коленете им се допряха, докато колата завиваше, след което тръгна по трамвайните релси. Улица Трайтънвил. Ускори ход. Колелата дрънчаха по калдъръма, а стъклата се раззвънтяха като луди в прозоречните рамки.
— Накъде ни кара? — попита господин Пауър и погледна през двата прозореца.
— Айриштаун — отвърна му Мартин Кънингам. — По Обиколния. Улица Брънсуик.
Господин Дедалус кимна и погледна навън.
— Това е един хубав, стар обичай291 — рече той. — Радвам се да видя, че все още не е забравен.
Всички се загледаха навън — минувачите сваляха шапки и каскети. Отдаваха почит. Файтонът сви от трамвайните релси по по-гладкия път на Уотъри Лейн. Докато зяпаше навън, господин Блум зърна слаб млад мъж, облечен в траур, с широкопола шапка.
— Ей, Дедалус, един твой приятел минава отвън — обади се той.
— Кой е той?
— Твоят син и наследник.
— Къде е? — попита господин Дедалус и източи шия.
Файтонът се друсаше по откритите канавки и бабуни на вълнообразно нагънатия път, но малко преди да стигне бедняшкия квартал, се килна на една страна и зави, пак излезе на трамвайните релси, потракващите му колела задрънчаха още по-звънливо. Господин Дедалус се облегна назад и попита:
— С онзи мерзавец Мълиган ли беше? Неговият fidus Achates292?
— Не — отвърна му господин Блум. — Сам беше.
— Сигурно е бил при леля си Сали — подхвърли господин Дедалус, — при отцепниците Гулдинг, онова пиянде счетоводителчето и Криси, малкото лайнце на татко, умницата, дето знае кой е баща й293.
289
Хадес
Време на действието: единайсет часа сутринта. Място: гробището в Гласневин в северната част на Дъблин. В продължение на епизода Блум пътува с погребалната процесия от къщата на Дигнъм през центъра на града до Гласневин. Орган: сърце. Изкуство: религията. Цветове: бяло и черно. Символ: погребален агент. Техника: инкубизъм (от инкубус — демон или зъл дух, който посягал на спящите и причинявал кошмари).
Съответствия: Додър, каналите Гранд и Ройъл, и Лифи са четирите реки на Хадес: Стикс, Ахеронт, Кокит и Пирифлегетон; Мартин Кънингам — Сизиф; отец Кофи — Цербер; погребалният агент Джон О’Конъл — Хадес; Даниъл О’Конъл — Херкулес; Дигнъм — Елпенор; Парнел — Агамемнон; Ментон — Аякс.
290
Ирландски обичай, според който в селото, или, както е в случая, на улицата, където е живял покойникът, пердетата се спускат и магазините не работят в деня на погребението.
291
Става дума за обичая катафалката да обиколи целия град и да мине през центъра, за да могат всички да отдадат почит на покойника.
292
Верният Ахат (лат.), т.е. верен приятел; по името на спътника на Еней в „Енеида“ от Вергилий.
293
Срв. с думите на Телемах: „Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев. Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си?“