— Внезапна смърт, бедничкият — рече.
— Най-добрата смърт — изкоментира господин Блум.
Широко отворените им очи се вторачиха в него.
— Без да се мъчи — поясни той. — Един миг и толкоз. Все едно да умреш в съня си.
На туй нии-кой нищичко не каза.
От тази страна на улицата е мъртвило. През деня рехава търговийка, мотаят се посредници на недвижими имоти, комисиона търсят, хотел, ама алкохол не сервират, железопътния справочник Фалконър, колежът за държавни кадри Гил, католическият клуб, кооперацията на слепите. Защо? Има ли някаква причина? Слънцето ли, вятърът ли? Пък и нощем. Пройдохи и слугинчета. Под патронажа на покойния отец Матю309. Основният камък за Парнел310. И той капитулира. И него сърцето го предаде.
Бели коне с бели пера на челото311 завиха откъм Ротондата в галоп. Мерна се миниатюрен ковчег. Галоп към гроб. Траурна кола. Неомъжена жена. Черно за женените. Пъстро за ергените. Сиво-кафяво за расо умряло.
— Тъжно е — рече Мартин Кънингам, — като умира дете.
Личице като на джудже, бледомораво и сбръчкано, каквото беше и на Руди. Телце като на джудже, хилаво и меко като пластилин, в чамов ковчег, подплатен с бяло. Разноските поети от Обществото на приятелите312. Пени на седмица за торфен чим. Наше. Мъничко. Бедното. Бебе. Нищо незначещо. Грешка на природата. Ако е здраво — то е от майката. Ако не е — от бащата. Дано следващия път има повече късмет.
— Клетото създанийце — каза господин Дедалус. — Поне се е отървало.
Катафалката се заизкачва по-бавно откъм стръмната страна на площад Рътланд. Кокалите му дрънчат. Колелетата искрят. Той е само сиромах. Няма си авер, ни враг.
— Насред живота313 — пак се обади Мартин Кънингам.
— Но най-непростимо е — намеси се господин Пауър, — когато човек сам си отнеме живота.
Мартин Кънингам енергично измъкна часовника си, прокашля се и пак го прибра.
— Това е най-големият позор за едно семейство — продължи господин Пауър.
— Обикновено е в резултат на временно умопомрачение — повиши глас Мартин Кънингам. — Трябва да проявяваме повече милосърдие.
— Разправят, че само страхливците се самоубивали — подзе господин Дедалус.
— Не сме ние тези, дето да ги съдим — каза Мартин Кънингам.
Господин Блум, който се канеше да вземе думата, стисна устни. Големите очи на Мартин Кънингам. Извърнати встрани. Състрадателно създание е той. Интелигентно. Прилича на Шекспир в лицето. Винаги за всекиго намира по една блага дума. Тези тук, те милост не знаят — ни за убийство, ни за самоубийство. Отказват им християнско погребение. Навремето, макар и вече в гроба, забивали в сърцето на самоубиеца кол. Като че преди това не е било достатъчно разбито. Нещастниците понякога се разкайват, ама твърде късно. Намерен на дъното на реката, стиснал близката тръстика. Погледна ме. И тази негова ужасна жена пияница. Обзавежда й дом след дом, а тя седмица след седмица го разпродава, задръстила е заложната къща. Живее като прокълнат. Това може и сърце от камък да разбие. Понеделник сутрин започва отначало. Подпира тежката огромна скала с двете си длани, напъва мишци и бута нагоре. Боже Господи, кой знае каква гледка е представлявала онази нощ, Дедалус ми каза, че влязъл вътре. Пияна-заляна, всичко обърнато с краката нагоре, подрипва весело с чадъра на Мартин и пее:
Извърна поглед от мен. Значи знае. Кокалите му дрънчат.
Онзи следобед на разследването. Шише с червен етикет върху масата. Стаята в хотела, по стените картини с ловни сцени. Вътре душно и парно. Слънцето се процежда през ребрата на венецианските капаци. Ушите на съдебния следовател големи и космати. По обувките веществени доказателства. Първо помислили, че е заспал. После забелязали, че лицето му нещо жълтее. Бил се свлякъл в краката на кревата. Заключението: свръхдоза. Смърт при нещастен случай. Писмото. За моя син Леополд.
Край на мъките. Няма разбуждане. Няма си авер, ни враг.
По улица Блесингтън файтонът задрънча по-отривисто. Колелетата искрят.
— Май се забързахме — подхвърли Мартин Кънингам.
— Само да не ни обърне — отвърна му господин Пауър.
— Надявам се, не — додаде Мартин Кънингам. — Утре в Германия се провежда голямото автомобилно състезание. Гордън Бенет.
309
Очевидно в този момент процесията минава покрай статуята на преподобния Тиобоулд Матю (1790–1861), известен с всеотдайната помощ, която е оказвал по време на холерната епидемия през 1832 г. и по време на Големия глад от 1846 до 1849 г.
310
Процесията минава покрай основния камък, върху който е трябвало да бъде издигнат паметник на Парнел от американския скулптор Огъстъс Сейнт-Годънс.
312
Името на застрахователно дружество, което поема разноските на своите членове в случаи на болест и смърт.