Като завиха по улица Бъркли откъм Водохранилището ги посрещна и изпроводи улична латерна с ритмично весела вариететна песен. Някой Кели да е виждал, ай? Кей-и-дабълел-уай314. Маршът на мъртвите в Саул315. И той като стария негоудник Антоунио. Заряса ме гоул, боус, проусяк. Следва пирует! Mater Misericordiae316. Улица Екълс. Там е моята къща.
Просторно място. Има и отделение за безнадеждни случаи. Това е много обнадеждаващо. Приютът за умиращи на Божията майка. А под него, много удобно, е домът на покойника. Където умря старата госпожа Райордан. Най-ужасно изглеждат жените. Хранят я като бебе от чашка, забърсват й устните с лъжичка. После разгъват параван около леглото й, за да умре. Имаше и един приятен студент, който ме превърза, когато ме ужили оса. След това се преместил в родилното, така ми казаха. От едната крайност, та в другата.
Файтонът зави на галоп и се закова на място.
— Сега пък какво?
Стадо жигосани говеда се проточи край прозорчетата, мучат, отпуснали глави, трамбоват с меките си копита, лениво подмятат опашки, шибат собствените си мършави сплъстени задници. Около тях и сред тях се блъскат белязани с червена боя овце, блеят уплашено.
— Емигранти — рече господин Пауър.
— Дий! — извиси се гласът на джелепина и тънката му жилава пръчка изплющя по хълбоците им. — Дий! Чиба! Къш оттам!
Разбира се, че е четвъртък. Утре е ден за клане. Младите заплодени юници. Къф ги харчи за по двайсет и седем лири едната. По всяка вероятност в Ливърпул, че къде другаде. Ростбиф за добрата стара Англия. Изкупуват само сочната стока. Затова една петина отива на вятъра: дръгливи кранти, кожи, косми, рога. Това прави много нещо за една година. Пазарище за убито месо. Вторичните продукти от кланиците отиват в цеховете за щавене на кожи, за производство на сапун и маргарин. Дали онези мошеници още търгуват със скапаното месо, дето го продаваха направо от вагоните на разклона при Клонсила.
Файтонът разполови чердата.
— Едно не разбирам. Защо градската управа не пусне една линия от парка до пристанището? — попита господин Блум. — Тогава всички тези животни ще могат да се натоварят на платформи и оттам право в корабите.
— Вместо непрекъснато да задръстват главните улици на града — уточни Мартин Кънингам. — Много си прав. Трябва да го направят.
— Да — продължи господин Блум, — и друго ми идва наум. Градските власти да вземат да пуснат погребални трамваи като онези, дето ги има в Милано, нали знаете. Спират точно пред гробището и имат специални купета — за покойника, за опечалените и всичко останало, както се полага. Нали разбирате какво искам да кажа?
— О, това ще бъде страхотно — рече господин Дедалус, — с луксозни купета, може би дори и спални, купета-салони и вагон-ресторанти.
— Мрачна перспектива за бедния Корни — подметна господин Пауър.
— Защо? — попита господин Блум, като се обърна към господин Дедалус. — Няма ли да е по-достолепно да се стръскат, отколкото да се друсаме един до друг, та вътрешностите ни да изпопадат?
— Ами виж, има нещо трогателно в тази традиция — призна си господин Дедалус.
— Освен това — додаде Мартин Кънингам, — няма да се случват истории като онази, когато катафалката се преобърнала на ъгъла при Дънфи и ковчегът се изтърсил на улицата.
— Ужасно! — ужаси се господин Пауър. — И трупът се пльоснал на пътя. Ужасно!
— Първият завой при Дънфи — кимна господин Дедалус. — За купата на Гордън Бенет.
— Да прости Господ! — набожно промълви Мартин Кънингам.
Бум! Прас! Преобръщане. Ковчегът се изсулва, тупва на земята, прекатурва се няколко пъти и се отваря. Пади Дигнъм излита отвътре, изтърколва се вкочанено в прахта, целият в кафяви одежди с няколко номера по-големи — халтаво се въртят около трупа му. Червендалесто лице, ама вече сиво-посивяло. Увиснала челюст. Пита: к’во става. Прави са, трябва да се затвори на мига. Гледката е ужасна. Вътрешностите се разлагат със страшна скорост. Трябва да се запушат всички възможни отверстия. Да, и там. С восък. Сфинктерът се е разхлабил. Всичко да се запечата.
— Ето ти го и Дънфи — заяви господин Пауър, докато файтонът завиваше.
Ъгълът при кръчмата на Дънфи. Траурни коли строени в редици, сърбат пиячка, мъката давят. Почивка по пътя. Екстра местенце, само за пивница. Мислех, че тук ще спрем на връщане да обърнем по едно за негово здраве. Да си поднесем съболезнованията и еликсира на живота317.
316
„Милосърдната Божия майка“ (лат.) е името на най-голямата дъблинска болница, в която е имало отделение за неизлечимо болни.