Корни Келъхър влезе в крачка с останалите.
— Всичко мина екстра — рече. — Нали?
Изгледа ги изпод увисналите си клепачи. Полицейски плещи. С твоето тра-ла-ла, тра-ла-ла.
— Точно както трябва — кимна господин Кърнан.
— Какво? Какво било? — попита Корни Келъхър.
Господин Кърнан го успокои, че всичко е наред.
— Кой е онзи отзад, дето върви с Том Кърнан? — попита Джон Хенри Ментън. — Лицето му ми е познато.
Нед Ламбърт се извърна назад.
— Блум — каза. — Мадам Мариън Туийди, бивша Туийди де, сопраното. Тя му е съпруга.
— Да, разбира се — подсети се Джон Хенри Ментън. — Отдавна не съм я виждал. Хубава жена беше. Танцувал съм с нея, чакай да видя, преди седемнайсет златни години. Тогава тя беше на петнайсет в заведението на Мат Дилън в Раундтаун. Ох, как само ми напълни обятията.
Обърна се назад, провря поглед между телата на другите.
— Какъв е той? — попита. — С какво се занимава? Не беше ли нещо с канцеларски материали? Помня, че една вечер се сдърпахме с него, докато играехме кегли заедно.
Нед Ламбърт се усмихна.
— Да, така е — рече. — При Уиздъм Хели е. Търговски пътник, май попивателна хартия пласира.
— Боже Господи! — възкликна Джон Хенри Ментън. — Защо се е омъжила за такъв неудачник. Навремето беше жена и половина.
— И още е — отвърна му Нед Ламбърт. — Освен това набира и поръчки за реклами.
Джон Хенри Ментън вторачи поглед напред.
Колата с ковчега сви в странична алея. Плещест пехливанин изникна насред гъсталака и почтително свали шапката си. Гробарите му козируваха.
— Джон О’Конъл — рече господин Пауър доволно. — Никога не забравя приятелите си.
Господин О’Конъл мълчаливо се здрависа с всички един по един. Господин Дедалус му подхвърли:
— И на мен ми предстои посещение тук, при вас.
— Скъпи ми Саймън — сниши глас началникът на гробището, — да знаеш, че хич не си ми притрябвал.
Поздрави Нед Ламбърт, още Джон Хенри Ментън и се присламчи до Мартин Кънингам, като подрънкваше връзка ключове зад гърба си.
— Знаете ли за случката — попита ги — с Мълкахи от Кум?
— Аз не — рече Мартин Кънингам.
Приближиха едновременно цилиндрите си, само Хайнс сведе ухо. Началникът пъхна палци в халките на златната си часовникова верижка и заговори съзаклятнически пред празните усмивки на скупчените им лица.
— Разправят — започна той, — че през една мъглива вечер тук се появили двама пияни да търсят гроба на свой приятел. Попитали къде е погребан Мълкахи от Кум и им показали мястото. След като се пошляли известно време в мъглата, открили гроба, там бил. Единият пияница засричал името: Терънс Мълкахи. Другият замигал срещу статуята на Спасителя, която вдовицата била поръчала да издигнат над гроба.
Началникът също премига пред един от гробовете, който отминаха. И продължи:
— И след като дълго мигал пред светата статуя, рекъл: Слушай, тоя въобще не прилича на него. Това не е Мълкахи, та к’вото ще да ми разправят!
Възнаграден с усмивките им, той се отдръпна назад и се заприказва с Корни Келъхър, като взе от него всички документи по погребението, прелисти ги и продължи да ги преглежда, докато вървеше.
— Това беше нарочно — обясни Мартин Кънингам на Хайнс.
— Знам — отвърна Хайнс, — разбирам.
— Малко да се поразсеят хората — додаде Мартин Кънингам. — От чиста доброта го прави, че как иначе.
Господин Блум се захласна по обемистата представителност на началника. Всички много държат да са в добри отношения с него. Приличен мъж, този Джон О’Конъл, наистина свестен. Връзка ключове подрънква: като в рекламата на Кийс: не ни е страх, че някой може да избяга, затуй работим без морков и тояга. Habeat corpus338. След погребението трябва да проверя тая реклама. Написах ли Болсбридж върху плика, който така набързо прикрих с ръка, щом я видях, че влиза, докато бях седнал да драсна два реда на Марта? Дано не са го хвърлили в коша със сбъркани адреси. Нищо по-лесно от това да си удариш една контра. Сива набола четина. Това са първите признаци, щом космите започнат да израстват сиви и страшно да те дразнят. Сребреят нишки в сивата глава. Представи си само да си му жена! Чудя се как въобще се е решил да прави предложение на което и да е момиче. Ще дойдеш ли да живееш с мен на гробището? И закачливо поклаща пред лицето й същата връзка ключове. В първия миг може да й се е сторило забавно, дори предизвикателно. Игра със смъртта… Сенките на нощта витаят тук ведно с милиони мъртъвци, изпънали тела навред. Кобни каменни сенки, навирили глава, когато гробовете паст разчекват, а Даниъл О’Конъл, май и той сред тях, източил е снага чутовна и влюбчива339, но все така голям католик, фантом гигантски. Блуждаещи огньове. Трупен газ от гробовете. Трябва някак ума й да разсееш, иначе едва ли ще зачене. Жените, те са особено чувствителни. Искаш ли да я приспиш, разкажи й история за духове. Виждала ли си някога призрак? Аз пък съм виждал. Беше тъмно като в рог. И ето че часовникът удари дванайсет. Те обаче нехаят, целуват се страстно, загрели са здраво. Блудници в турски гробища340. Да ги научиш на всичко можеш, но от малки. И малка вдовица дори можеш да си вземеш. Мъжете харесват това. Любов сред гробовете341. Ромео. Пикантно, перверзно удоволствие. Насред смъртта ние сме в живота. Значи кръгът се затваря. Да изкушаваш клетите мъртъвци. Все едно миризмата на сочен бифтек, а те прегладнели собствените си вътрешности гризат. Танталови мъки. Моли искаше да го правим на прозореца. И все пак има осем деца.
338
Да имаш тялото си (лат.). Наименование на английски закон, който гарантира личната свобода. Според него затворникът трябва да бъде изведен (телом) пред съда, който ще установи виновността или невинността му.
339
Намек за слуховете, които по онова време се носели из Дъблин за големия брой незаконни деца, които имал Даниъл О’Конъл. Макар и силно преувеличени, те го правят дори и буквално да изглежда „баща на ирландците“, за какъвто е бил смятан.
340
През XIX в. много пътешественици описвали в книгите си турските гробища и с учудване отбелязвали, че много от тях се използват за място на любовни срещи между непознати и от двата пола, специално намеквайки колко удобни били за целта поради плоските си надгробни камъни. Джойсолозите смятат, че Джойс непременно е бил запознат с някои от тези пътеписи.
341
Намек както за поемата на Браунинг „Любов сред руините“ (1855), така и за финалната сцена в пиесата на Шекспир „Ромео и Жулиета“.