— За утре колко имаме? — попита началникът на гробището.
— Две — отвърна му Корни Келъхър. — В десет и половина и в единайсет.
Началникът пъхна документите в джоба си. Погребалната кола бе спряла да трополи. Опечалените се разделиха на две и застанаха от двете страни на ямата, като внимателно се провираха между гробовете. Гробарите вдигнаха ковчега и го поставиха така, че предната му част застана над трапа, после го впримчиха във въжетата.
Погребват го. Тук съм не да хваля, а да погребвам Цезар347. Мартенските иди на Дигнъм се случиха през юни. Самият той не знае кой е дошъл да го почете, нито пък това го интересува.
А кой е онзи върлинест галфон с макинтоша ей там? Кой е той, искам да знам? Плащам, само и само да разбера. Винаги ще се намери да цъфне някой, за когото не си и сънувал. Човек може да си живее в пълно уединение цял живот. Да, би могъл. Все пак трябва да има някой, който да го зарови, след като умре. Виж, гроба си може и сам да изкопае. Нали това правим всички. Само хората погребват своите. Не, май и мравките. Това е първото поразително нещо. Заравят себеподобните си. Ако, да речем, Робинзон Крузо си беше самата истина. Тогава хубаво, Петкан, кръстен на деня петък, ще го погребе. Ако е за въпрос всеки петък погребва по един четвъртък.
Клетият Дигнъм! Последното му полягване в този живот се случи в ковчега. Като се замисли човек за тези ковчези, голямо прахосване на дървен материал. После всичко изгнива. Толкоз ли не могат да измислят една красива носилка с плъзгащ се панел и така да те спускат в гроба. Тогава пък ще има възражения, че се използвала дъската на преждепочившия. Такива педанти са. Искам да легна в родната си земя. И слагат шепа глина от обетованата348. Само майка и мъртвороденото й дете могат да легнат в един и същ ковчег349. Разбирам защо е така. Да, много добре го разбирам. За да го закриля колкото е възможно по-дълго, дори в земята. Ирландецът казва: моят дом е моят ковчег. Балсамирани в катакомби, мумифицирани и какво ли още не, идеята обаче е същата.
Господин Блум остана най-отзад, с шапка в ръка, взе да брои гологлавите пред себе си. Дванайсет. Аз съм тринайсетият. Не! Онзи с макинтоша е тринайсетият. Числото на смъртта350. Откъде, по дяволите, се пръкна пък той? Нямаше го в църквата, готов съм да се обзаложа. Глупаво суеверие, това за тринайсет.
От какъв хубав мек туид е костюмът на Нед Ламбърт. С лилава нишка. Имах един подобен, когато живеехме на улица Ломбард Уест. Голямо конте беше той навремето. Сменяше по три костюма на ден. Трябва да се отбия при Месайъс, ще им занеса да ми пребоядисат сивия костюм. Добър ден. Готов е. Неговата съпруга, о, забравих, че не е женен, или пък там хазяйката му сигурно са измъквали нишките една по една.
Ковчегът потъна и се скри от погледите. Мъжете, разкрачени, с ходила, опрени в подгробните подпори, го спуснаха до долу. После издрапаха нагоре: и те без шапки. Значи станаха двайсет.
Всички се умълчаха.
Ако можехме изведнъж да станем сякаш сме другият.
В далечината изрева магаре. Дъжд351. Няма такова магаре. Нали викат, че никой не е виждал умряло магаре. Срам за смъртта, не си гледа работата. Крият се. И клетия папа и той си отиде.
Тих ухаен бриз погали голите глави и отмина с шепот. Шепот. Момчето, щръкнало при главата на гроба, стискаше венеца с две ръце, безмълвно вторачено в зейналата чернота. Господин Блум се премести зад любезния плещест началник на гробището. Чудесна кройка на фрака. Претегля ги мислено, сигурно си прави сметка кой от тях ще бъде следващият. Това е дълга почивка. Напълно безчувствен. Само момента предусещаш. Трябва да е дяволски неприятно. В първия миг не можеш да повярваш. Станала е грешка, вероятно търсите друг. Попитайте в отсрещната къща, моля. Чакай, нали исках. Сакън, още не съм готов, в никакъв случай. После черната камера на смъртта. Светлина, реват, още светлина. Наоколо тихо шептят. Искаш ли да викаме свещеник? После трополене и суматоха. Делириум скрива целия ти живот. Предсмъртна борба. Спи, ама има нещо неестествено в съня му. Дръпни долния му клепач. Провери дали носът му не се е изострил, дали челюстта му не е увиснала, дали ходилата му не са пожълтели. Дръпни възглавницата, нека свърши на пода, и без това е обречен. Дяволът в онази картина за смъртта на грешника, дето го изкушава с жена. Живота си дава да я прегърне, да я притисне до себе си. Последното действие в Лучия352. Нима нивга няма да те видя? Х-ъъъ-р! Издъхва. Отърва се най-после. След това хората шушукат за теб известно време и те забравят. Но не забравяйте да се молите за него. Споменете го в молитвите си. И Парнел, и него. Денят на бръшляновия лист, денят, когато издъхна353. След време ще го последват: туп в трапа един по един.
348
Погребален обичай при евреите, които смятат, че земята на Палестина е свещена и затова държали или да бъдат погребвани там, или, ако това е невъзможно, да положат шепа от тази земя в ковчега при главата им.
350
Християнско поверие, тъй като последният, тоест тринайсетият гост, който идва на Тайната вечеря е предателят Юда.
351
Първо намек за древното римско поверие, че магарето носи нещастие, последвано от ирландското — че ревът на магарето предвещава дъжд.
352
„Лучия ди Ламермур“ (1835) от Гаетано Доницети (1797–1848). Сценарият е по романа на сър Уолтър Скот „Ламермурската невеста“.
353
Парнел умира на 6 октомври 1891. На този ден привържениците му носят бръшлянов лист, символ на вярност, в памет на своя вожд, „некоронования крал на Ирландия“.