Дъблин. Имам още много, много да се уча.
Завиха наляво по улица Аби.
— И аз имам пророчески видения — рече Стивън.
— Разбира се — кимна професорът и подскочи, за да влезе в крак. — Крофорд ще ни настигне.
Второ вестникарче се стрелна покрай тях и, още тичайки, се разкрещя:
— Специално! Специално за конните!
Дъблинчани.
— Две дъблински весталки — започна Стивън — престарели и набожни, едната живяла петдесет, другата дор петдесет и три лазарника все на малката уличка Фъмболи.
— Къде е това? — попита професорът.
— Близо до Блакпитс.
Влажна нощ с бедняшкото ухание на топъл хляб. Облегната на стената. Под дефтинения шал лицето й лъщи като с лой намазано. Лудо препуска обезумелият пулс. Хрониките акаша. По-бързо, милишък, давай по-бързишко!
Сега. Не се страхувай. Да бъде живот!
— Искали да видят как изглежда Дъблин от върха на колоната на Нелсън. Спестили си жените три шилинга и десет пенса в една червена тенекиена кутия за писма, кутия за пари. Изтръскали от нея три пенита, шестпенсови монети, а останалите извадили с помощта на остър нож. Два шилинга и три пенса от сребро, един шилинг и седем пенса от мед. Нахлупили си шапките, облекли си най-хубавите дрехи, взели си чадърите за всеки случай, че можело да завали.
— Мъдри девици459 — подметна професор Макхю.
— Купили си парче пача и четири филии хляб за един шилинг и четири пенса от някаква закусвалня в северната част на улица Марлбъро от госпожица Кейт Колинс, собственичка… Купили си още двайсет и четири зрели сливи от едно момиче под колоната на Нелсън, за да утолят жаждата си след пачата. Платили си вход по два шилинга и три пенса и бавно се заклатили нагоре по извитата стълба с голямо сумтене, като от време на време се окуражавали една друга, защото се страхували от тъмното, здраво задъхани, току се подпитвали у кого останала пачата, ала не забравяли да прославят ту Господа Бога, ту Пресветата Дева, заканвали се, че видите ли по-добре да се връщат и току надничали през ребрата на перилата. Божичко, Божичко! Представа си нямали, че е толкова високо.
Казвали се Ан Кърнс и Флорънс Маккейб. Ан Кърнс страдала от лумбаго и се мажела с целебна вода от Лурд, която взела от една дама, която пък я била получила от някакъв отец пасионист460. Всяка събота Флорънс Маккейб обядвала със свинско краче и бутилка бира.
— Една на друга пълна противоположност — рекъл професорът и кимнал два пъти. — Девици весталки. Пред очите ми са. Защо се бави нашият приятел?
Обърна се.
Рояк припкащи вестникарчета се спусна надолу по стъпалата, после се разлетяха във всички посоки с гръмогласни викове, а белите вестници пърхаха в ръцете им. Веднага след тях Майлс Крофорд цъфна на стъпалата, шапката му като ореол, обрамчил зачервеното му лице, стоеше и разговаряше с Джей Джей О’Молой.
— Хайде, побързай! — извика му професорът и махна с ръка. После продължи напред заедно със Стивън.
— Да — рече той. — Виждам ги.
— Господин Блум, май останал съвсем без дъх, уловен във вихъра на пощръклелите момчетии до сградата на Айриш Католик и Дъблин Пени Джърнъл, ей го провиква се:
— Господин Крофорд! Един момент!
— Телеграаааф! Специално спортно издание!
— Какво има? — рече Майлс Крофорд и намали ход.
Едно вестникарче извика в лицето на Блум:
— Ужасна трагедия в Ратмайнс! Дете захапано от машина!
— Само тази реклама — рече господин Блум, като си пробиваше път към стъпалата и, пуфтейки, извади изрезката от джоба си. — Току-що говорих с господин Кийс. Ще поднови рекламата за още два месеца — рече. — Но първо иска да види. Освен това иска и текст в съботното издание на Телеграф с розовите страници, ама на видно място, че да лови око. Освен това иска, ако не е твърде късно, това вече го казах на съветник Нанети, да я взема от Килкени Пийпъл. Мога да отида до Националната библиотека. Къщата на ключовете, нали разбираш? Защото името му означава ключове. Абе, игра на думи. Но, на практика обеща подновяване с още два месеца. Обаче много държи рекламата да бие повече на очи. Какво да му отговоря, господин Крофорд?
— Би ли му казал да ме цуне по гъза? — отвърна му Крофорд и разпери ръце за по-голяма убедителност. — Кажи му го право в лицето.
Нервничък ми изглежда. Не иска да си има неприятности. Всички са поели към пиячката. Ръка за ръка. Капитанската фуражка на Ленехан лети припряно към авантата. После празни приказки. Дали пък тоз Дедалус не е главният подстрекател. Днес се е издокарал с хубави обувки. Последния път, като го видях, петите му зееха. Ама някъде в кал е газил. Немарлив човек. Чий го е дирил в Айриштаун?
— Ами — рече господин Блум и отново лепна поглед върху редактора, — ако успея да взема макета, предполагам ще се уреди за едно малко параграфче. Мисля, че няма да се отметне. Ще му кажа…
460
Така се наричали членовете на римокатолическия орден „Босите братя на Светия кръст и страданията на Нашия Спасител“, основан през 1737 г. Пасионистите дават обет да живеят в бедност и целомъдрие и непрекъснато да мислят за страданията Христови. Усилията им били насочени предимно към връщане на грешниците в правия път чрез проповеди и поучения.