— Има такива хора — рече Дейви Бърн. — На разсъдлив ми мяза.
— Абе, което е вярно, вярно е — рече Флин Гагата и пак шмръкна шумно. — Знае се, че и той е помагал на тоз-онзи. Ако трябва да бъдем справедливи. О, Блум си има своите добри качества. Но има едно нещо, което никога и за нищо на света няма да направи.
Ръката му извъртя един подпис с въображаема писалка върху плота до грога.
— Да, да, знам — рече Дейви Бърн.
— Никога нищичко черно на бяло — отсече Флин Гагата.
Влязоха Пади Ленард и Бантъм Лайънс, последвани от Том Рошфорд, който милваше коремчето си под тъмночервената жилетка.
— Добър ден, Бърн.
— Добър да е, господа.
Тропосаха се право на бара.
— Кой ще викне по едно? — попита Пади Ленард.
— Аз съм прегракнал — отвърна му Флин Гагата.
— Добре тогава, какво да бъде? — попита Пади Ленард.
— Аз съм на без алкохол — рече Бантъм Лайънс.
— Какво? — извика Пади Ленард. — Откога, за Бога? А ти, Том?
— Как е стомашната канализация? — подкачи го Гагата и отпи.
Вместо отговор Том Рошфорд го блъсна в гърдите и му скръцна със зъби.
— Господин Бърн, бихте ли ми дали чаша вода? — направи се на любезен.
— Разбира се, сър.
Пади Ленард изгледа впиянчените си сархоши.
— Ангелчета небесни! — рече. — Виж кого съм взел да черпя! Пияндета, няма що! Чаша вода и на без алкохол! И като ги знам, че и светеното вино от олтара няма да се посвенят да гаврътнат. Сега обаче всеки скътал в ръкава си по един скапан кон за Златната купа. Залагат на сигурно.
— Зинфандел, а? — попита Флин Гагата.
Том Рошфорд изсипа едно прахче от хартийка в чашата пред себе си.
— Пусти киселини! — изруга и отпи.
— Сода за хляб най-добре помага — рече Дейви Бърн.
Том Рошфорд кимна и пак отпи.
— Зинфандел викаш, а?
— Нищо не казвай! — намигна Бантъм Лайънс. — Аз ще хвърля моите си пет лири на к’вото сам реша.
— Слушай, ако си човек на място, и на нас ще кажеш, мамка ти! — обади се Пади Ленард. — Кой ти подшушна?
Господин Блум, на излизане от мястото, вдигна три пръста за довиждане.
— Сбогом! — провикна се Флин Гагата.
Другите се обърнаха.
— Това е въпросният, дето ми подшушна — изшептя Бантъм Лайънс.
— Мяууу, не! — извика презрително Пади Ленард. — Господин Бърн, сър, след това ще вземем две малки джеймсънчета и…
— И същото безалкохолно — любезно го подсети Дейви Бърн.
— А! — възкликна Пади Ленард. — И един биберон за кърмачето.
Господин Блум пое към улица Досън, докато езикът му старателно почистваше зъбите. Трябва да е нещо зелено, може би парче от спанак. С тези новите рентгенови лъчи веднага откриваш всичко.
При Дюк Лейн един прегладнял териер се давеше с изхвърлен вмирисан кокал, жвакаше го между камъните на калдъръма, накрая го излапа лакомо. Преяде. Повърна с благодарности, след пълно усвояване на съдържанието. Първо десертът, после второто. Господин Блум го заобиколи предпазливо. Преживни животни. Започна второто. Движат горната си челюст. Дали Том Рошфорд ще успее да направи нещо с онова негово изобретение? Губи си времето да го обяснява на Флин, дето акълът му само в пиенето. Всички кльощави имат голяма глътка. Трябва да им осигурят зала или друго някакво място, където да се събират изобретателите и да си изобретателстват на воля. Тогава, разбира се, там ще е пълно с досадни откачалки.
И той си затананика финала на операта, проточвайки песента в тържествено ехо:
Ето че вече се чувствам по-добре. Бургундско и пак бургундско. Оправи ми настроението. Кой го е дестилирал за пръв път? Сигурно някой, изпаднал в дълбока меланхолия. И добил пиянска смелост. Трябва да отида до националната библиотека да проверя този Килкени Пийпъл.
Голите чисти клозетни чинии в очакване на своите клиенти, подредени във витрината на Уилям Милър, водопроводчик, обърнаха хода на мислите му. Значи могат да проследят целия път; глътнеш игла и след години тя току се покаже през някое ребро, пребродила е цялото тяло, от жлъчния канал се прекачила в далака, откъдето бликнал сплин, стомашни сокове, черва, намотани като корабни въжета. А клетият галфон трябва да стои през цялото време с вътрешностите на показ. В името на науката.
572
Дон Жуан, ти отправи ми покана/ довечера вечеря с теб (ит.). Из операта „Дон Жуан“ от Моцарт.