Сигурно не ме е забелязал дори. С блеснали очи.
Учестеният му дъх заизлиза на пресекулки. Бързо! При студените статуи, там е тихо. След миг и ще бъда в безопасност.
Не, не ме е видял. Малко след два. При портата.
Сърцето ми!
Очите му още пулсираха, когато отпусна поглед върху кремавите извивки на камъка. Сър Томас Дийн май си падаше по гръцката архитектура.
Търся ли нещо?
Неспокойната му ръка затършува в джоба и извади сгънатия лист с Агендат Нетаим. Ама къде е?
Трескаво затършува.
Напъха обратно Агендата.
Следобед, така каза тя.
Ето, търся. Да, онова. Пребъркай всички джобове. Кърпа. Фриман. Къде, по дяволите? А, да. Панталоните. Портмоне. Картоф. Къде, по дяволите, съм го заврял?
Побързай. Върви спокойно. Още малко. Сърцето ми.
Ръката му продължи да опипва за въпросното „къде съм го сложил“ докато го напипа в задния джоб. Калъп сапун във влажен, полепнал по него вестник. Сапунът! Да. И портата.
Най-накрая в безопасност!
9.581
Вежливо, за да ги успокои, библиотекарят квакер измърка:
— Но ние разполагаме, нали така, с онези безценни страници от Вилхелм Майстер? Един голям поет за друг голям поет, негов побратим. Една терзаеща се душа, въстанала с меч в ръка срещу море от мъки, разкъсвана от вечни съмнения, както човек сам вижда, че става в действителността.
Стори петостъпие напред върху гьоненокожата си подметка, която изскърца в такт, после пак петостъпие назад върху тържествено излъскания под.
Един безмълвен негов помощник отвори вратата, по-скоро я открехна и също тъй безмълвно кимна.
— Съвсем — рече, изскърца, уж да се отдалечи, ала взе, че се помая. — Красивият безплоден мечтател, който се натъжава от суровите факти. И човек непрестанно се уверява колко верни са възгледите на Гьоте. Верни и в доста по-широк контекст.
Двускръцна в контекста си и се отдалечи, танцувайки куранта. Плешив и пламенен, стигна вратата и обърна голямото си наострено ухо към думите на помощника; а, беше ги чувал; изчезна.
Останаха двама.
— Мосю дьо ла Палис — подсмихна се Стивън — беше съвсем жив петнайсет минути преди смъртта си582.
— Откри ли онези шестима храбри медици? — попита Джон Еглинтън583 с типичната за по-възрастните жлъч, — дето ще пишат Изгубеният рай под твоя диктовка? Ще я кръстиш Скръб Сатанаилова584, нали така беше?
Усмивка. Да се усмихне с усмивката на Кранли.
— Имам чувството, че за Хамлет ще ти трябва още един. Седем е любимо на мистика число. Блестящите седем, нали така ги нарича У. Б.586?
С блеснали в рижия му череп очи, сведени под зеленоабажурата настолна лампа, потърси лицето, брадато, сред тъмнозелените сенки, поет-философ, святоок. Изсмя се тихо: смехът на студент стипендиант в Света Троица, останал без ответ.
Безразсъдството за заложник той държи.
Единайсетте истински мъже на Кранли589, от Уиклоу разбира се, с които ще освободи земята на своите деди. Беззъбата Катлийн и нейните четири красиви изумрудени полета, а чуждите в нейния дом — вън! Затуй отново да го поздравим: Аве, рави!590 Дванайсетте от Тайнахили. Притулен в сянката на горската полянка591, тихичко им подгуква. Младостта на моята душа му давах, нощ след нощ. Добър ти път! Добър ти лов!
Мълиган е получил телеграмата ми.
Глупостта. Не умира.
— На нашите млади ирландски бардове — отсъди Джон Еглинтън — тепърва им предстои да сътворят образ, който светът ще постави редом с Хамлет на саксонеца Шекспир. И въпреки че като стария Бен592, аз много му се възхищавам, не стигам чак до култово боготворене.
581
Сцила и Харибда
Време на действието: два часът следобед. Място: Националната библиотека. Орган: мозъка. Изкуство: литература. Цвят: няма. Символ: Стратфорд, Лондон. Техника: диалектика.
Съответствия: Аристотел, догмата и Стратфорд — Скалата на Сцила; Платон, мистицизмът, Лондон — въртопът на Харибда; Сократ, Иисус, Шекспир — Одисей.
583
Джон Еглинтън е псевдоним на Уилям Къркпатрик Магий (1868–1961), син на протестантски свещеник, роден в Дъблин. Получава класическото си образование в колежа „Света Троица“. Навремето е бил една от най-влиятелните фигури в литературния живот на столицата. Уилям Бътлър Йейтс го нарича „нашият единствен ирландски критик“. Бил е помощник-библиотекар в Националната библиотека.
584
Роман от Мари Корели (1897), в който се разказва как Сатаната непрекъснато и навсякъде търси човек, достатъчно силен, че да му се противопостави — на него и деянията му. Тук заглавието иронично подсказва намерението на Стивън да пренапише „Изгубеният рай“ така, че Сатаната да бъде представен като романтичен герой, който се бори на страната на човека.
585
Част от цинично и никога непубликувано стихотворение от Оливър Сейнт Джон Гогарти (в романа Мълиган), в което се противопоставят Дик (жаргон за „пенис“), студентът с големи сексуални възможности, и Дейви, студентът с големи финансови възможности. Откъси от него се срещат и по-нататък в романа.
586
От стихотворението на У. Б. Йейтс „Люлчина песен“. Блестящите седем са планетите, които до 1890 г., когато е писана песента, са били известни: Меркурий, Венера, Марс, Сатурн, Юпитер, Уран и Нептун.
589
Тук се визира мнението на близкия приятел на Джойс Бърн (в романа Кранли), който обичал да повтаря, че за да се спаси Ирландия, са нужди дванайсет решителни мъже и те могат да се намерят само в графство Уиклоу. В текста цифрата е единайсет, но очевидно дванайсетият е самият Кранли.
590
Беззъбата Катлийн или старицата Катлийн е символ на Ирландия още от пиесата на Йейтс „Катлийн-ни-Хулихън“, четирите изумрудени полета са четирите кралства на древна Ирландия, а чуждите в дома — така ирландците наричат нашествениците англичани.
„Аве, рави“ са думи на Юда към Иисус, преди да го предаде, и съответно намек от страна на Стивън за неизбежното присъствие на предатели.
591
„В сянката на горската полянка“ — едноактна пиеса от ирландския драматург Джон М. Синг (1871–1909). Действието се развива в Тайнахили, графство Уиклоу.
592
Бен Джонсън (1572–1637) — английски драматург и поет. Сред най-известните му пиеси са „Валпоне“ и „Алхимикът“.