Разбира се, че го бяха чули; още веднъж проехтя слабото ехо на Олимпийско забавление. Но не забеляза нито отхвърляне, нито съгласие.
— Очаквам отговора ти, Дейв.
— Корекция, Хал. Трябваше да кажа: последното съобщение за дълго време. За много, много дълго време.
Той ненавиждаше действията им: — и, разбира се, се опитваше да отстрани ръката им от себе си. Но те наистина можеха да разберат, че искането му не бе неразумно; никоя единица на съзнанието не би могла да просъществува векове на изолация, без да се повреди. Дори те да са винаги с него, той също имаше нужда от някого от другар — по-близък до собственото му равнище.
Човешките езици разполагаха с множество думи да опишат жестовете му: нахалство, безочливост… С непогрешимата способност за възстановяване на миналото, която притежаваше сега, си спомни, че един френски генерал бе произнесъл патетично „L’audace, toujours l’audace!“5. Може би те оценяваха човешката му характеристика и дори я споделяха. Скоро щеше да разбере.
— Хал! Погледни сигналите на инфрачервените канали 30, 29, 28 — ще се появят много скоро — върхът се придвижва към късите вълни.
— Информирам доктор Чандра, че ще настъпи прекъсване в предаването на данни. Активизирам АЕ-35. Преориентирам антената за обхват на дълги вълни… Начало на съобщението: ВСИЧКИ ТЕЗИ СВЕТОВЕ…
Наистина го бяха оставили за последната минута, или може би изчисленията в края на краищата бяха съвършено точни. Имаше време за стотина повторения на шестнайсетте думи, когато горещият удар се стовари върху кораба.
Задържан от чисто любопитство и от растящия страх за дългата самота, която го очакваше, онова, което навремето беше Дейвид Боумън, командир на Американския космически кораб „Дискъвъри“, гледаше как корпусът упорито кипи. Дълго време корабът запази приблизителната си форма; после скобите на карусела се извиха навън, изпускайки тутакси натрупания момент от огромното въртящо се инертно колело. С беззвучен взрив нажежените до бяло частици се разпръснаха и поеха в безброй посоки.
— Ало, Дейв. Какво стана? Къде съм?
Не се досети, че можеше да се отпусне и да се наслади на успешния момент. Често преди той се чувстваше като домашно куче, насочвано от господаря си, чиито мотиви бяха неразгадаеми и чието поведение винаги можеше да се промени според настроението му. Бе поискал кокъл; подхвърлиха му го.
— По-късно ще ти обясня, Хал. Разполагаме с много време.
Почакаха, докато и последните останки от кораба се разпръснаха така, че дори и те, със своята сила, не можеха да ги забележат. После тръгнаха да погледат зората от мястото, което им бе определено; и да чакат векове, докато ги повикат отново.
Не е истина, че астрономическите събития винаги изискват астрономически дълъг период от време. Последното разпадане на една звезда, преди частиците да бъдат сбрани в избухването на супернова, може да стане само за секунда; за сравнение метаморфозата на Юпитер бе съвсем бавна.
Но дори да е така, на Саша му бяха нужни няколко минути, за да повярва на очите си. Извършваше рутинните си наблюдения на планетата през телескопа — като че ли имаше наблюдения, които биха могли да се нарекат рутинни, — когато то изплава извън зрителното поле. За миг си помисли, че има нещо в стабилизацията на инструмента; после разбра, с шок, който разтърси цялостната му представа за вселената, че не телескопът се движи, а Юпитер. Фактите го гледаха в очите; премести погледа си върху две от по-малките луни — бяха съвършено неподвижни!
Превключи на по-слабо увеличение, за да види целия диск на планетата, в момента обхваната от проказа, болезнено сива на цвят. След още няколко минути недоверчивост той видя какво всъщност става; но не можеше да повярва.
Юпитер не се изместваше от вечната си орбита, но вършеше нещо почти толкова невъзможно. Планетата се свиваше — тъй бързо, че контурите й пълзяха в полезрението му, още докато фокусираше телескопа върху й. В същото време планетата се осветяваше и от мръсносива стана ослепително бяла. Със сигурност сега бе по-блестяща от когато и да било; отразената слънчева светлина всъщност не би могла…
В този миг Саша внезапно осъзна какво точно става, макар да не можеше да каже защо, и обяви обща тревога.
Когато половин минута по-късно Флойд пристигна в помещението за наблюдения, първото му впечатление бе, че от прозорците се излъчва ослепителен блясък, който рисуваше по стената овални фигури светлина. Бяха толкова ослепителни, че трябваше да извърне поглед; дори Слънцето не бе способно да излъчи подобен блясък.