Но Хейуд Флойд бе напълно доволен от своята гледка към вселената, особено когато жилищната зона се намираше от тъмната страна на бавно въртящата се космическа болница. Тогава в неговото четириъгълно зрително поле нямаше нищо друго освен звезди, планети, мъглявини — а понякога, засенчвайки всичко останало, и нетреп-ващият блясък на Луцифер, новият съперник на Слънцето.
Около десет минути преди началото на неговата изкуствена нощ той изключваше всички светлини в стаята, дори и червената лампичка за тревога, за да привикне напълно с тъмнината. Сравнително късно за един космически инженер беше изпитал удоволствието от астрономическите наблюдения с невъоръжено око и сега вече можеше да разпознава почти всяко съзвездие, дори и да виждаше само малка част от него.
Почти всяка „нощ“ през този месец май, докато кометата навлизаше в орбитата на Марс, той проверяваше местонахождението й на звездните карти. Макар че тя лесно можеше да бъде открита с помощта на силен бинокъл, Флойд упорито отказваше да го използва; той беше започнал една малка игра, проверявайки доколко старите му очи ще се справят с предизвикателството. Въпреки че двама астрономи от Мауна Кеа твърдяха, че вече са наблюдавали кометата визуално, никой не им вярваше, а подобни изявления от други обитатели на „Пастьор“ бяха посрещани с още по-голям скептицизъм.
Но за тази вечер се предвиждаше най-малко шеста степен на видимост; може би щеше да има късмет. Той проследи линията от Гама до Ипсилон и се загледа към върха на въображаем равностранен триъгълник, разположен върху нея — сякаш можеше да фокусира зрението си през цялата Слънчева система само с едно усилие на волята.
Ето я! — точно както я беше видял за първи път преди седемдесет и шест години, почти незабележима, но без опасност да бъде сбъркана. Ако не знаеше точно къде трябва да гледа, той дори не би я забелязал или би я помислил за някоя далечна мъглявина.
За невъоръженото му око тя беше само една малка, идеално кръгла мъглива точка; колкото и да се напрягаше, не можеше да открие и следа от опашката й. Но малката флотилия от сонди, които придружаваха кометата от няколко месеца насам, вече бяха регистрирали първите изригвания на прах и газове, които скоро щяха да създадат светеща струя сред звездите, простираща се точно в обратна посока на нейния създател — Слънцето.
Както всички останали, Хейуд Флойд беше наблюдавал трансформацията на студеното, тъмно — не, почти черно — ядро, докато то навлизаше във вътрешността на Слънчевата система. След седемдесет години дълбоко замразяване сложната смес от вода, амоняк и други ледени частици започваше да се топи и да бълбука. Една летяща планина, приблизително с формата — и размерите — на остров Манхатън, бе обхваната от космически изригвания на всеки петдесет и три часа; докато топлината на Слънцето проникваше през изолационната кора, изпаряващите се газове превръщаха Халеевата комета в пробит парен котел. Струи водна пара и прах заедно с една пъклена смесица от органични химикали изригваха от половин дузина малки кратери. Най-големият — с размерите на футболно игрище — изригваше редовно близо два часа след местното зазоряване. Той приличаше на някой земен гейзер и веднага беше кръстен „Олд Фейтфул“1.
Флойд вече си представяше как стои на ръба на този кратер в очакване Слънцето да се издигне над мрачния, разкривен пейзаж, който той познаваше добре от космическите снимки. Вярно, че в договора не се споменаваше нищо за това, дали пътниците — тук не влизаха екипажът и научният персонал — ще могат да излизат от кораба, когато той се приземи върху Халеевата комета.
От друга страна, в малкия документ нямаше нищо, което изрично да забранява това.
„Ще ми намерят някаква работа, за да ме спрат — помисли си ХейудФлойд. — Но съм сигурен, че все още мога да се оправя със скафандъра. А ако греша…“
Той си спомни, че беше чел как веднъж някакъв посетител на Тадж Махал заявил: „Бих умрял още утре заради този монумент.“
А той с удоволствие щеше да го направи заради Халеевата комета.
Повторно завръщане
Дори и ако се изключи този неприятен инцидент, завръщането на Земята не беше лесно.
Първият шок бе дошъл малко след размразяването му, когато д-р Руденко го беше събудила от дългия му сън. Уолтър Кърноу се въртеше край нея и дори в полубудното си състояние Флойд усети, че нещо не е наред; радостта им от неговото събуждане беше малко преувеличена и не можеше да прикрие следите от някакво напрежение. Едва след като се беше възстановил напълно, те го осведомиха, че д-р Чандра вече не е между живите.