— За много неща не сме говорили. Сам ме учеше да не задавам много въпроси.
— Да, така е. Наближаваме. Дай ми едните очила за нощно виждане, а ти вземи другите.
Тори откопча предпазния колан. Две от кожените чанти, пълни с необходими неща за оцеляване, бяха зад седалките. Личеше, че са тежки, трябваше или да останат в багажника, или пък да ги пренесат на някакво кратко разстояние и чак тогава да заровят част от взетото с тях.
Той познаваше съдържанието им не по-зле от тайника, където бяха скрити — два малки преносими прожектора с резервни батерии, които се сменяха два пъти в годината, килограм пастърма и още толкова от восъкообразния шоколад, който не се топеше, лекарски комплект с малка аптечка, в която имаше почти всичко: от широкоспектърни антибиотици, до морфин, вистарил и демерол; дълъг ловджийски нож, марка „Гербер“, швейцарски армейски нож и комбиниран нож на специалните части, толкова смъртоносни остриета, колкото и в деня на производството им; комплект за подклаждане на огън; руло въже за катерене; няколко десетки презерватива, в които спокойно можеше да се пренася по малко вода, или пък можеха да послужат, за да се съхраняват в тях сухи кибрити, или пък дори по традиционното си предназначение; копия от четирите им паспорта, които биха преминали и най-подробната проверка, ролка водопроводна лепенка; таблети за пречистване на вода и филтри; кутия тампони; дванайсет златни монети кругеранд5 и десет хиляди долара в банкноти по двайсет; олекотен спален чувал, натъпкан във възможно най-малката чанта — навремето, когато Тори бе още дете, спалният чувал бе с пух, но след това излязоха олекотените подобрени модели и съдържанието на чантите бе подновено; кутия за риболов, включително въдичарски прът и кукички, пера за поплавъка и черен пистолет „Ругер Марк“ първа модификация; резервен чифт къси чорапи и еластични полипропиленови пола и панталони на ластик, които спокойно можеха да станат и на татко, може би щяха да са му малко прилепнали, а също и на Тори, и на мама, въпреки че на всеки от тях щяха да стоят различно; огромни парчета покривка „Милър“, които можеха да се използват и за изолатор от влагата на земята или като покривало за навес; монокуляр на Цайс и чифт военни очила за нощно виждане.
Той извади две метални кутии и ги разположи на седалката. Отвори първо едната, а после и другата. Във всяка една от тях, в отделение, уплътнено със стиропор, за да осигури устойчивост при удар, имаше по един чифт очила с резервни батерии.
Тори извади едните, натисна копчето, за да провери зареждането, и остана доволен, когато то светна в зелено. След това включи очилата и подаде кутията на татко, който несръчно си ги сложи на очите. Татко направи нещо с едно копче на таблото и купето на бронкото потъна в мрак. След секунда изгаснаха и фаровете.
Тори вече бе извадил другия чифт и си ги бе сложил. Както повечето неща, очилата бяха скъпи, но татко и мама никога не пестяха от подобни неща. Идеята бе, че при непредвидени обстоятелства, независимо дали става въпрос за ядрена война или торнадо, те ще успеят да достигнат скритата ръчка над касата на входната врата, след това ще отместят плъзгащия се панел и ще грабнат чантата със спасителните провизии, на път към колата. Така ще могат да оцелеят, при това спестявайки си някои неудобства. В багажниците на колите имаше и по един резервен комплект, но съдържанието им бе доста по-ограничено. Тях винаги ги държаха в колите и трябваше да се съобразяват със съдържанието, за да преминат граничния патрул на канадската граница, или поне на теория, полицейска проверка.
Той включи очилата и светът се разкри пред очите му в синьо и черно, все едно че гледаше някой стар черно-бял филм по телевизията.
Сега вече луната хвърляше достатъчно светлина, за да може да види докъдето пожелае, въпреки че с очилата периферното му зрение се губеше. Внимателно тренираните рефлекси се върнаха. Тори автоматично започна да се оглежда от едната на другата страна.
— Най-добре да започвам да зареждам. — Кутиите с муниции бяха на пода и той не можеше да започне да зарежда пушките, без да се отвърже.
— Да, трябва. — Татко го погледна, когато разкопча предпазния колан, но не му каза нищо.
— Има много неща, които не си ми казал — промълви най-сетне Тори. — Дори не знам откъде да започна с въпросите. Всичките ли разкази на чичо Хоузи са истински?