— И така, оставаме ли?
— Да — отвърна уморено Корбет. — Ще отседнем в абатството „Сейнт Мери“. А междувременно имаме работа. Носиш ли молбите?
Малтоут прекоси бързо стаята със свитък велен3 в ръка.
— Това е, което са получили писарите.
Корбет посочи на Ранулф и Малтоут да седнат от двете му страни.
— Ще работим още два часа — заяви той.
Когато повторно отвори кутията си с писмени принадлежности, Ранулф погледна към Малтоут и вдигна очи към небето. Господарят „Кисела физиономия“, както тайно го наричаше, днес не бе в най-доброто си настроение. Въпреки това двамата започнаха да му помагат в разглеждането на всички молби, получени в съвета, след като почтените граждани бяха разбрали, че кралят ще посети техния град. Всеки град имаше правото да отправя молби към короната и Едуард приемаше тези неща съвсем сериозно. Писарите събираха молбите и ги преписваха четливо върху листове пергамент, които сетне пришиваха един за друг. Едно от задълженията на Корбет, когато се намираше в двора, бе да разглежда тези молби. Те бяха най-различни: Франческа Инголдсби се оплакваше, че Елизабет Радъл я нападнала и набила с метла на улицата пред съседите й. Матю Бел се жалваше от Томас Кук, който в кръчмата „Зеленото наметало“ го нападнал и ударил с маша по лицето. Томасина Уийл искаше разрешително да пътува отвъд морето до светилището „Свети Яков“ в Компостела. Мери Вердел твърдеше, че е загубила наметалото си и смята, че Елизабет Фрайър й го е задигнала. Джон де Бартънон и неговата съпруга Беатрис се оплакваха от свещеника на тяхната църква, който редовно навлизал в границите на имота им. Молбите сякаш нямаха край. Корбет нареди някои от тях да бъдат изпратени на градския съвет, други на шерифа или кмета. Няколко задържа, за да ги представи на вниманието на краля. Една от тях прочете особено грижливо: беше от Хюбърт Сийгрейв, „кралския винар за града Йорк“, който молеше за разрешение да закупи двете парчета земя до кръчмата си.
Корбет се усмихна на Ранулф.
— С тази можем да се занимаем и сами — промърмори той. — Поръчано ми е да взема бъчва вино от Сийгрейв и да я занеса на тамплиерите във Фрамлингъм.
Ранулф, който бе зает да записва решенията на господаря си, само измънка нещо в отговор. Корбет се върна към свитъка и скоро забеляза нарастващия брой оплаквания на граждани, както и няколко на Йоркската община, от някакви странни, тайнствени събития, които ставали в имението на тамплиерите във Фрамлингъм. Един мъж на име Джон де Хайтън се оплакваше от светлините, които горели до късно в къщата, и химните, които се пеели там в потайна доба. Друга група жалби описваше как с пристигането на високопоставените тамплиери във Фрамлингъм градините и имотите на имението се охранявали много строго и на жителите било отнето древното им право да минават оттам. Един от ищците, Леофрик Гудман, дърводелец, описваше как е бил изхвърлен от Фрамлингъм. Бил нает на работа в имението: качил се горе да поправи счупения капак на един прозорец, но тамплиерски войник го изгонил, сипейки заплахи и обиди.
Корбет остави перото и отиде до прозореца. Денят угасваше: вече се палеха лампи и факли, и дори Ранулф мърмореше, че светлината е твърде слаба за писане. Корбет се помъчи да подреди мислите си. Искаше му се да се върне при Мейв, но дълбоко в себе си усещаше някакво безпокойство, предчувствие за нарастваща заплаха — предупрежденията към краля в Лондон, забитите във вратите на Сейнт Пол ками и необикновеното, зловещо убийство на пътя в близост до Йорк. Кой бе нещастният конник? Кой бе отсякъл и изгорил горната половина на тялото му? Защо Жак дьо Моле бе дошъл в Англия? И какво криеха тамплиерите? Някъде до двора на манастира бухал възвестяваше началото на нощния си лов. Корбет си спомни думите на един стар войник от дните, когато служеше край границата с Уелс.
— Чуеш ли бухал преди смрачаване — го бе предупредил човекът, — значи дяволът се кани да излезе!
Втора глава
Във Фрамлингъм Гуидо Ревъркийн, управителят на тамплиерските имоти в Йоркшир, започваше ежедневното си самотно поклонение по обсипаната с камъчета пътека на големия лабиринт. Както обикновено, правеше това на четири крака, като пееше псалми, за да изкупи греховете си. Гуидо, шестдесетгодишен, с побелели коса и брада и загоряла от слънцето кожа, все още вярваше, че на съвестта му тежат много грехове. Някога той бе рицар-тамплиер, Христов воин, един от защитниците на Акр през 1291 година, преди ордите мамелюци да го превземат и потопят в море от кръв. Тогава Гуидо успя да избяга: рамо до рамо със своите другари, той си проби път по кея до една от малкото останали лодки, които чакаха да откарат него и другите бежанци до християнската флота. О, как се бореше Гуидо! На моменти кръвта по тесните, прашни улички на Акр стигаше до глезените му и все пак градът падна, а той, Гуидо Ревъркийн, се спаси. След онази ужасна нощ започна да страда от кошмари. В сънищата си се връщаше постоянно към разрушението на Акр.