— Кажи ми — отвърна францисканецът. — Изповядай се сега. Получи опрощение.
Незнайния нямаше нужда от повече подканяния. Той впери поглед в тавана и започна да разказва живота си: за детството и юношеството си в една ферма в Барнслидейл; за приемането си в ордена на тамплиерите; за онези кървави последни дни в Акр, последвани от дълги години събирана горчивина в занданите на Владетеля на планината. Францисканецът слушаше мълчаливо, само от време на време го прекъсваше и задаваше тихичко някой въпрос. Рицарят винаги отговаряше. Накрая францисканецът вдигна ръка, произнесе ясно думите на опрощението и обеща, че на другата сутрин след литургия ще му донесе причастието. Незнайния сграбчи ръката на монаха.
— Отче, аз трябва да кажа онова, което знам.
— На някой тамплиер? — попита францисканецът. — Водачите на ордена им са се събрали във Фрамлингъм.
Незнайния затвори очи и въздъхна.
— Не, предателят може да е сред тях. — Той разтвори напукани устни в усилие да си поеме дъх. — Пазителят на кралския печат е в Йорк, нали?
Францисканецът кимна. Незнайния стисна здраво ръката му.
— За Бога, отче, трябва да говоря с пазителя на печата. На него мога да имам доверие. Моля те, отче. — Очите на изпитото, обезобразено лице горяха трескаво. — Моля те, побързай, докато съм още жив!
Осма глава
Клавърли поведе Корбет и другарите му от площада към катедралата в по-изисканата, спокойна част на града. Там улиците бяха широки и чисти, мазилката на къщите от двете страни беше боядисана в бяло и розово, а гредите — от лакиран или тъмен махагон, понякога позлатени около вратите и прозорците. Всяка къща имаше по четири или пет етажа, и своя градинка. Прозорците на долните катове бяха покрити със стъкло, а тези на по-горните — с тънки пластини рог или намаслено ленено платно. Клавърли спря пред една къща, която се издигаше в ъгъла на уличката, точно срещу хана „Маймуната“, и вдигна желязното чукало, вградено в подложка с форма на калугерско лице. Отначало отвътре не се чу нито звук, макар Корбет да виждаше, че зад прозорците горят свещи.
— Не се тревожете — ухили се през рамо Клавърли. — У дома ще си е.
Най-сетне портата се отвори и една прислужница показа глава навън. Клавърли й прошепна нещо и портата се затвори. Корбет чу да се откачат вериги, сетне им отвориха и на двора излезе една дребна сивокоса дама с бял, поръбен със златно воал и тъмночервена рокля. Тя се усмихна и целуна Клавърли по бузата; блестящите очи на смуглото лице огледаха внимателно Корбет и другарите му.
— Ами най-добре влезте — каза дрезгаво тя. — Можете да си оставите конете в конюшните на „Маймуната“.
Докато Малтоут отвеждаше конете, жената ги въведе в стаята, която наричаше „долния си салон“ — дълго, уютно помещение, което очевидно вървеше по цялото протежение на къщата. През отворения прозорец в най-отсрещния край Корбет зърна цветни лехи и малка ябълкова градина. Стаята беше богато обзаведена. Коридорът отвън може да бе застлан с папурени рогозки, но тук имаше килими и по стените бяха окачени широки парчета пъстро платно. Над камината висеше голям гоблен, а на дългата греда, която вървеше по цялата отсрещна стена, имаше редици запалени свещи.
— Сър Хю Корбет — започна Клавърли, — позволи ми да ти представя Джокаста Кичър, дама, търговка, производителка на фино платно, собственица на хана „Маймуната“ и навремето голяма пътешественица.
— Все същият ласкател — не му остана длъжна Джокаста.
Тя поведе гостите си към камината, а една прислужница влезе забързано от кухнята и придърпа столове около едва мъждукащия огън. Отначало настъпи леко объркване — Ранулф прекатури едно столче, а след това мистрес8 Джокаста настоя да „се възползват от гостоприемството й“ и нареди на прислужницата да донесе чаши вино и поднос с марципанови бисквити.
Корбет чувстваше стомаха си неспокоен след видените екзекуции, но възторженото добродушие и загадъчно излъчване на тази дребничка дама скоро успяха да го поразсеят. Той седна на стола и опита виното. За негова изненада, беше приятно охладено.
Джокаста се наведе към него.
— В избите ми има постоянен приток на вода — отбеляза тя. — Разбира се, не с гнусотии от канализацията. Йорк си има подводни реки с леденостудена вода, та бялото ми вино винаги е охладено.