— Но това не бе нищо — намеси се Бранкиър, — просто наръчи дърва, накиснати в катран, запалени и запратени с помощта на катапулт или балиста.
— Да не би да ни казваш, че същото се случва и тук? — попита Симс.
Корбет зърна нещо да се движи под дрехата на рицаря и осъзна, че тамплиерът все още носи своята любима невестулка със себе си.
— Но това е невъзможно — рече присмехулно Бадълсмиър, преди Корбет да е успял да отговори. — Този огън е неудобен за използване. Просто купчина подпалени съчки. Как би могло това да обясни смъртта на Ревъркийн в центъра на лабиринта? Там не е имало никой. Или на Питъркин в кухнята? А колкото до брат Одо…
— А какво ще кажете за огнена стрела? — прекъсна го Корбет. — Потопена в катран и борова смола? — Той сви рамене. — Знам, дори преди да сте ми отговорили, че ако към лодката на брат Одо е била пусната такава стрела, той щеше да се опита да изгаси огъня или поне да скочи във водата и да доплува до брега. — Секретарят направи пауза. — Монсеньор, мога ли да те помоля за една услуга?
Дьо Моле разпери ръце.
— Искам разрешение да ходя навсякъде из имението, да разпитвам, когото си искам, и да си пъхам дългия нос — както се изразяват някои — във вашите работи.
— Давам ти го — отговори дьо Моле. — Но при едно условие, сър Хю. Помниш ли стайте, които ти показах вчера? Стой настрана от тях. Колкото до останалото, на твое разположение е.
Корбет му благодари и излезе от стаята.
— Наистина ли го вярваш? — попита го Ранулф, докато влизаха в крилото за гости.
Корбет се спря.
— Кое, Ранулф?
— Ами това, за огнените стрели.
— Че какво друго можех да кажа? Имаме човек, който лови риба насред езерото. За минути, не, дори за секунди, той и лодката му са обхванати от пламъци. Какво друго може да ги е предизвикало? — Корбет сви рамене. — Налучквах, но това е най-доброто, което можех да направя.
Той хвана Ранулф за ръкава и го дръпна до прозореца.
— Каквото и да открием — прошепна Корбет, — ще си мълчим. Смятам, че убиецът беше сред хората, събрани в стаята на дьо Моле.
— Ами маскираният конник в гората? — попита Ранулф.
— Не знам, но той не е бил в кухнята, когато Питъркин загина. Убиецът, така нареченият Стрелец, може да бъде дьо Моле, някой от останалите четирима, а може и да не е сам, да има съучастник. Не знам защо напада убиецът или как го прави, но който и да е, благодарение на откритието ни до пътя за Ботъм Бар сега знае, че сме разбрали част от истината.
— Тогава може би ще се опита да ни затвори устите.
— Вече се опита — отвърна веднага Корбет, — но може отново да го направи. И нищо чудно да сгреши някъде.
Той проточи врат и огледа пустия коридор.
— Казах, че трябва да не се отделяме един от друг, но сега трябва да работим поотделно. Вие двамата с Малтоут ще претърсите имението. Огледайте ковачницата, пребродете полята и горичките. Търсете някакви следи от огън или обгорено, а ако е възможно, и тайна топилня.
— А ти, господарю?
— Аз отивам в библиотеката. Брат Одо може да е загинал не защото живееше в това имение, а заради някое свое откритие. Убиецът трябва да ме е видял, че го посещавам. Смятам, че истината, или поне част от нея, се крие някъде в книжата на брат Одо.
Ранулф се върна в крилото за гости да вземе Малтоут, а Корбет попита един войник за посоката и отиде в библиотеката. Вратата беше отворена. Той влезе вътре и огледа дългото, изпълнено със сенки помещение.
— Бог да ти даде покой, брат Одо — прошепна. — И дано ми прости, ако съм станал причина за смъртта ти.
Той прекоси библиотеката до нишата на брат Одо. Масата беше отрупана с книжа, там бе и големият свитък велен с хрониката на монаха. Корбет я разви и започна да обръща парчетата пергамент, увлечен в драматичния разказ за падането на Акр. Прегледа я внимателно цялата, като се питаше дали в нея няма нещо за тайнствения огън. Но въпреки че в рисунките на Одо имаше балисти, които изстрелваха пламтящи топки катран, не се виждаше нищо значително. Корбет затвори с въздишка хрониката и започна да вдига едно по едно парчетата пергамент. Някои бяха просто стари драскулки, но една от рисунките привлече погледа му. Очевидно бе правена в деня преди смъртта на Одо. На нея имаше дългонос писар, а до него — грубо нарисувана врана. Корбет се усмихна от каламбура с името му — на френски „corbeille“ означаваше врана. Останалите надписи обаче бяха неразбираеми. Корбет си спомни как брат Одо му беше говорил за саксонските руни. Виждаха се едни и същи знаци, отново и отново повтаряни, всичките с въпросителни до тях. Няколко от тях успя да разгадае, но така и не намери никакъв смисъл в подреждането им. Той се върна в другия край на библиотеката и започна да рови из лавиците, докато не намери, каквото търсеше: дебела книга с пожълтели страници със заглавие „Codex Grammaticus“, подвързана с телешка кожа и закопчана с огромна катарама. Корбет я свали от рафта и я отнесе обратно до масата на Одо. Там я отвори и започна да разлиства страниците: в книгата имаше справки за гръцки и староеврейски думи, а в най-използваното приложение накрая бяха изписани всички букви от азбуката със съответстващите им саксонски руни. Корбет взе едно перо, придърпа пергамента и се опита да разчете драсканиците на мъртвия библиотекар. Отначало не можа да разбере нищо, понеже руните образуваха несъществуващи думи, но след това си спомни, че Одо бе използвал латински в своята хроника. След още малко усилия думите бяха разшифровани: „Ignis Diaboli“, „Дяволски огън“; „Liber Ignium“, „Книга за огъня“ и накрая една фраза, която се повтаряше многократно — „Тайната на Бейкън“9.
9
Бейкън, Роджър (1214 — 1292) — английски учен и философ, професор във францисканската школа в Оксфорд, известен с научните си изследвания в областта на лингвистиката и физиката и съставянето на астрономически таблици. Считан за баща на съвременната експериментална наука. — (Бел.ред.)