Артър Хейли
Окончателната диагноза
1
В горещото лятно утро животът в бърлингтънската болница „Три общини“ пулсираше с ритъма на океански прибой около самотен остров. Навън жителите на Бърлингтън1, щат Пенсилвания, се потяха при 33 градуса на сянка и 78 процента влажност на въздуха. Ако някой си направеше труда, щеше да открие, че тези цифри са още по-високи в покрайнините на града, при завода за стомана и железопътни релси, където сянка почти нямаше, а термометри изобщо липсваха.
В болничната сграда беше по-прохладно. Но напълно спасени от жегата бяха само шепа избрани пациенти, които опитните специалисти преглеждаха зад вратите на кабинети с климатична инсталация.
В приемната на партера липсваше такава инсталация и Мадж Ренолдс извади книжна салфетка — петнадесета от сутринта насам. Избърса лицето си и помисли, че скоро отново ще трябва да отскочи до тоалетната, за да се напръска с дезодорант. Тридесет и осем годишна, мис Ренолдс беше началник на приемното отделение и запалена читателка на всички брошури по въпросите на женската хигиена. Това я бе превърнало в маниачка на тема чистота, което обясняваше редовните й прескачания до тоалетната в дъното на коридора особено сега, в летните горещини. Но за момента реши да изчака — първо трябваше да определи четиримата нови пациенти, които болницата щеше да приеме в следобедните часове.
Само преди няколко минути беше получила дневната сводка за положението в различните отделения, която показваше, че са били изписани 26 пациенти вместо 24, както бе очаквала. Като прибави към сметката снощните два смъртни случая, мис Ренолдс видя, че ще може да отметне още четири имена от дългия списък на чакащите да постъпят в болницата Четирима души в Бърлингтън или околностите му, които със страх или надежда очакваха това обаждане, щяха да се стегнат надве-натри и доверчиво да се оставят в ръцете на медицината — такава, каквато се практикуваше в болница „Три общини“. С шестнадесетата салфетка в ръка мис Ренолдс разтвори папката пред себе си и вдигна телефонната слушалка.
Пациентите, които чакаха пред поликлиниката в другото болнично крило на партера, бяха по-добре от служителите в приемното отделение. Макар и за кратко, те можеха да се скрият от жегата и това ставаше, след като им дойдеше редът да влязат в някой от шестте кабинета с климатична инсталация, разположени симетрично около общата чакалня. Вътре шестима специалисти раздаваха безплатно съветите си на хора, които не можеха или не желаеха да плащат таксата, определена от същите тези специалисти в частните им кабинети, намиращи се в сградата на „Медикъл Артс“ в центъра на града.
Старият Руди Хърмънт, общ работник, когото семейството му успяваше да накара още да се потруди, доволно се разположи в хладната стая, докато доктор Макюан, специалист по уши, нос и гърло, се мъчеше да открие причината за прогресиращата му глухота. Всъщност Руди не страдаше кой знае колко от нея. Тя дори представляваше предимство в някои случаи — например когато майсторите искаха да ю натоварят с допълнителни задачи или да го накарат да работи по-бързо. Но най-големият му син реши, че има нужда от преглед, и ето ю тук.
Раздразнен, Макюан измъкна отоскопа от ухото му и изръмжа:
— Да бяхте поизмили поне част от мръсотията вътре!
Подобна грубост не беше в стила на Макюан. Но сутринта на закуска жена му продължи започната от снощи кавга за ежедневните разходи и до такава степен го ядоса, че излизайки на заден ход от гаража, той смачка задния десет калник на новия си „Олдс“.
Руди погледна неразбиращо:
— Какво било?
— Казах, да бяхте… О, нищо, нищо! — Макюан не можеше да разбере дали състоянието на стареца се дължеше на напредналата му възраст или на някой малък тумор. Случаят беше любопитен и професионалното му любопитство взе връх над раздразнението.
— Не ви чувам — повтори старецът.
— Няма значение, казах… Нищо! — повиши глас Макюан. В този момент благославяше глухотата на стария Руди и малко се срамуваше от собствената си невъздържаност.
В клиниката по общи болести дебелият доктор Тойнби запали цигара от фаса на току-що изпушената и погледна седналия насреща му пациент. Докато премисляше случая, той почувствува лек световъртеж и реши, че ще трябва да се откаже от китайската кухня за седмица-две; във всеки случай нямаше да му е много лесно, тъй като вече беше получил две покани за вечеря през седмицата, а наближаваше и вторник с традиционното посещение в „Гурмет“2…
Определи диагнозата, спря строг поглед върху пациента си и каза: