— Шестте ти седмици — казах остро, — почти изтекоха.
— Да, да. Сега наистина трябва да тръгвам.
Една вечер той се върна в къщи рано. Аз бях долу да надзиравам лепенето на плочки в кухнята му113, но някак си успях да се откъсна от тази дейност, за да поставя въпроса си пред него още веднъж. Открих го в трапезарията, едно огромно помещение без мебели засега. Беше се взрял в празната камина и студените голи стени.
— Тук ти трябва подходящ десен — казах аз. — Тапети, които да ти паснат на възрастта. Какво ще кажеш за мотиви с коли или парни влакчета?
Той се разходи до прозореца. Краката му тропаха по дъските отдолу.
— Днес Дювал си призна — рече той накрая.
— Това е добре — казах. — Нали така?
Той гледаше навън към дърветата на площада.
— Предполагам…
— Защото с магическите си сили усещам, че не изглеждаш дяволски доволен.
— О… Да. — Той се обърна към мен и се насили да се усмихне. — Това изяснява доста неща, но ние вече знаехме повечето от тях. Бяхме открили работилницата в избата на Дювал — ямата, където е бил направен големът, кристалът, през който е контролирал окото. Той е направлявал съществото, няма съмнение.
— Ами тогава?
— Днес той потвърди всичко това. Каза, че отдавна е искал да увеличи ролята си и да намали тази на Уитуел и останалите. Големът е бил неговото средство: той създаваше хаос, подронваше авторитета на другите министри. След няколкото нападения, без да се бе намерило разрешение и когато всички бяха объркани, Девъро просто беше много щастлив да му даде още власт. На полицията бяха дадени повече правомощия; Дювал получи поста в сигурността. Оттам щеше да има по-добра позиция да свали Девъро с времето.
— Звучи сравнително ясно — съгласих се аз.
— Не знам… — Момчето изви надолу ъгълчетата на устата си. — Всички са доволни: Уитуел е обратно на старата си длъжност; Девъро и другите министри отново ходят по глупавите си пиршества; Пин вече ремонтира магазина си. Дори Джейн Фарар бе освободена, понеже няма доказателства да е знаела за измяната на господаря си. Всички са щастливи да го забравят. Но аз не съм сигурен. Няколко неща не се връзват.
— Като например?
— Дювал заяви, че не е бил сам. Казва, че някой го е подтикнал към това, учен на име Хопкинс. Казва, че този Хопкинс му е донесъл окото на голема и го е научил как да го използва. Казва, че този Хопкинс го е свързал с брадатия наемник и е подтикнал Дювал да го изпрати в Прага да издири магьосника Кавка. Когато аз започнах да разследвам, Дювал се е свързал с наемника в Прага и му е казал да ме спре. Но Хопкинс е бил мозъкът на цялата работа. Това ми звучи достоверно — Дювал не беше достатъчно умен да скрои всичко това сам. Той беше водач на стадо върколаци, а не велик магьосник. Но можем ли да намерим Хопкинс? Не. Никой не знае кой е той или къде живее? Няма го никъде. Сякаш не съществува.
— Може би не съществува.
— Така мислят останалите. Считат, че Дювал се опитва да прехвърли вината. И всички приемат, че е бил замесен и в конспирацията на Лавлейс. Наемникът го доказва, повтарят те. Но аз не знам…
— Малко вероятно е — казах аз. — Дювал беше затворен с останалите в пентаграмата в Хедълхам, нали? Той не беше част от онази конспирация. Но звучи сякаш Хопкинс може да е бил. Той е връзката, ако можеш да го откриеш.
Той въздъхна.
— Това е едно голямо ако.
— Може би Дювал знае повече, отколкото казва. Може да изплюе още факти.
— Не сега. — Чертите на лицето на момчето се отпуснаха леко; изведнъж изглеждаше изморен и стар. — Докато го връщали в килията след разпита този следобед, той се превърнал във вълк, надвил пазача си, разбил един прозорец и изскочил.
— И избягал?
— Не точно. Било е на петия етаж.
— Аха.
— Именно. — Сега момчето се намираше до големия перваз на камината и пипаше мрамора.
— Другият въпрос е взломът в Уестминстърското абатство и проблемът с жезъла. Дювал се съгласи, че е изпратил голема онзи ден да го открадне от мен — била е прекалено добра възможност, за да я изпусне, каза той. Но се закле, че няма нищо общо със съпротивата и нищо общо с нахлуването в гробницата на Гладстон. — Той почука с пръсти по камъка. — Предполагам, че ще трябва да се задоволя като останалите. Само ако момичето не беше умряло. Тя можеше да ни каже повече…
Издадох нещо като утвърдителен звук, но не казах нищо. Фактът, че Кити бе жива, беше просто подробност — не си струваше да се споменава. Нито пък факта, че ми беше разказала доста за нахлуването в абатството и че джентълмен на име Хопкинс беше замесен по някакъв начин. Не бе моя работа да казвам това на Натаниел. Аз не бях нищо повече от един прост слуга. Просто правех, каквото ми се каже. Освен това, той не го заслужаваше.
113
За да ми помогне с изпълнението на тази задача, той ми даде два фолиота, които изглеждаха като бездомни сирачета. Бяха с кръгли очи и толкова нещастни, че можеха да разтопят и най-твърдото сърце. Обаче бяха и склонни към мързел. Поопекох ги на бавен огън и така спечелих покорството им.