— Todo esta bien — обяви най-сетне единият. — Gracias. Disculpenos.
— No tiene importancia8 — отвърна тя, което не беше съвсем вярно, но беше англичанка и вярваше в силата на вежливостта, защото, както пишеше в Наръчника на доброволките: „В една гума няма нищо освен въздух, но именно той кара колелата да се движат по-гладко!“
— Un cigarillo? — попита по-младичкият и извади пакет.
— Muchas gracias — отговори тя, взе цигарата и се наклони в очакване на огънче. Изведнъж й хрумна, че може да е с марихуана. Прищя й се да имаше малко текила да предложи на полицаите. Имаха вид, като че ли бяха податливи на чашката и в пияно състояние можеше да й кажат кой ги е пратил.
— Por que estan aqui?9 — все пак опита тя.
Двете момчета се спогледаха и се засмяха. Били получили сигнал. Посмяха се още малко, допушиха цигарите си и си тръгнаха, сякаш й бяха приятели от детинство, наминали на купон.
Когато се увери, че са напуснали хотела, тя се свлече, опряла гръб на вратата. След малко изплува от мъглата на страха и объркването си и се попита, в съответствие с Житейско правило номер седем: Важно ли е наистина? За нещастие, отговорът беше „да“. Реши сутринта да се обади в британското посолство. Стига да имаше такова.
Оливия прекара ужасна, гореща, тревожна и безсънна нощ. Изпита облекчение, когато чу петела, който предизвестяваше края й. Когато слънцето надникна между блестящите върхове на палмите, светлината му бе разочароващо бледа, не като на мощното утринно карибско слънце. Отвори прозореца и погледна надолу към спокойните води на пристанището и ръждясалите железни покриви, пое от тежкия ароматен въздух. Долу на улицата група местни жени говореха и се смееха. От нечие радио долиташе тромавата музика на мариачи. Осъзна, че пътниците не разполагаха с никаква информация как или кога ще стигнат до края на пътуването си. Зачуди се дали няма да останат тук завинаги, като купонът продължава ден подир ден, докато не започнеха да вършат нищо друго освен да пият текила и да спят под дърветата от зори до здрач.
Долу на рецепцията на стената беше залепен смачкан лист хартия:
Pasajeros de ATAPA para La Ceiba. El autobus saldra del hotel al aeropuerto a las 9 de la manana.10
Вече беше осем. Оказа се, че мобилният телефон на Оливия не работи в Хондурас. Попита момчето на рецепцията дали може да ползва телефона. Той отвърна, че телефоните не работят, но вън имало обществен телефон. Надолу по улицата овехтял синьо-жълт знак, провесен накриво от дървен навес, намекваше, че наблизо има или телефон, или овча глава.
Започна с разпит на хондураските „Телефонни услуги“, готова за дълга и досадна поредица от сигнали заето, не отговаряне на звъненето й и непрекъснато викане и диктуване на думи буква по буква, завършващо с прекъснат разговор. Вместо това на телефона веднага се обади очарователно момиче, което говореше перфектен английски, даде й телефона на британското посолство и я информира, че отваря в осем и половина.
Беше осем и петнайсет. Дали да изчака? Или да се върне на бегом да си опакова багажа, така че да успее за автобуса? Реши да остане при телефона. В осем и двайсет и пет се появи жена с две дребни дечица и започна да се навърта наоколо. Оливия се помъчи да не й обръща внимание, но се засрами и отстъпи мястото си. Жената поде дълъг емоционален разговор. В девет без петнайсет започна да крещи, а по-малкото дете се разрева. В девет без тринайсет и двете деца се заливаха в сълзи, а жената удряше със слушалката по стената на кабината.
Щеше да изпусне скапания автобус и самолета и да остане за вечни времена в Тегусигалпа. В края на краищата се оказа съвсем просто. Отвори вратата, кресна: „Ти! Вън!“ и набра номера на посолството.
— Ало, британско посолство? Здравейте, името ми е… — По дяволите, кое да каже? — …Рейчъл Пиксли — бързо изрече тя, като се сети, че това е името в паспорта, който беше използвала при покупката на билета.
— Да? С какво можем да ви помогнем?
След като обясни накратко проблема, я свързаха с мъж, от чийто отчетлив английски глас изведнъж й се доплака от умиление. Все едно се беше сблъскала с някой британски татко или полицай, след като е била преследвана от бандити.
— Хммм — рече човекът, когато тя свърши. — Ако трябва да бъда откровен, подобни неща са обичайни за полетите от Мексико Сити. Сигурна ли сте, че не са бъркали в багажа ви тогава?
10
Пътниците на АТАПА за Ла Сейба. Автобусът ще потегли от хотела за летището в 9 сутринта. (исп.). — Б.пр.