Когато отвори очи, провери системите на костюма. На индикатора в шлема се появи надпис „АВАРИЙНО!“. Това обясняваше защо не бе почувствал нови токови удари. Инфрачервеният скенер не работеше и той се отказа от него. Чувстваше тежест, сякаш върху гърдите му е седнал слон. Успя да се претърколи на ръце и стана, мъчейки се отчаяно да възстанови равновесие. Но беше жив, по дяволите, беше жив!
Една ръка хвана долната част на шлема и натисна главата му назад. Той я сграбчи, но с изненада откри, че няма сила да я отмести. Тогава почувства острието на нож да прониква под гръдната кост.
— Е, добре, генерал Макланахан — каза един глас със силен немски акцент. — Двамата отдавна искаме да се срещнем. Аз съм майор Бруно Райнгрубер. Знам, че от известно време ме търсите. Съжалявам, че не успях да убия брат ви или вашия приятел д-р Джон Мастърс, но сега ще се постарая да не ви разочаровам.
Патрик удари със свободната си ръка Райнгрубер, но не постигна никакъв ефект.
— Изглежда костюмът ви вече не работи, генерале — каза Райнгрубер.
Той леко натисна острието на ножа.
— Ако моят човек казва истината — продължи майорът, — вашият костюм няма да се активира при постепенен натиск. Така че ще ви убия елегантно и бавно…
Ножът проникна през тъканта. Охлаждащата течност от системата започна да излиза със свистене.
— Още малко и Оловния войник вече няма да ни безпокои. — Германецът говореше злокобно, докато острието проникваше през костюма, през памучното бельо и достигна до гърдите му. Патрик извика. — Auf Wiedersehen68, генерале.
Ножът проби кожата му…
Но не всички системи на костюма бяха безжизнени. Газовите акумулатори на ракетните двигатели бяха напълно заредени. Болката се засили и Патрик се закашля вътре в шлема. Точно когато ножът прониза кожата и се заби в плътта, той концентрира останалата в костюма електроенергия, опря крака в шлюзната врата и включи двигателите. Те изтласкаха Патрик заедно с вкопчения в него Райнгрубер нагоре в пространството.
Германецът изкрещя, когато полетяха над преливника към Американ ривър. Ужасен до смърт, той се държеше здраво за Патрик и при падането в леденостудената вода неговото тяло пое главния удар.
Силният поток понесе Патрик по течението. В шлема имаше достатъчно въздух да диша, макар че студената вода проникваше през направения от ножа срез. Захранващият блок в раницата го теглеше надолу. Той отчаяно затърси скобите, намери ги и откачи раницата от гърба си. Шлемът му изскочи над водната повърхност. Зарита с крака, заразмахва ръце и установи, че е достатъчно силен да се държи над водата. Откачи и шлема, и го свали. Студеният влажен въздух никога не му се беше струвал толкова приятен. От нахлулата в костюма вода краката му започнаха да се схващат, но дишаше, беше жив.
Сега накъде, къде е най-близкият бряг? Тогава чу вик: „Патрик! Насам!“. Беше Хал Бригс. Светлини осветиха реката, насочиха се към него. Бригс бе видял боя на пътеката и бе открил Патрик в разпенената вода. Минути по-късно го измъкнаха от водата и му оказаха първа помощ.
— Проверете язовира, Хал — с мъка каза Патрик през тракащите си зъби. Лицето му беше побледняло, ръцете, устните и краката трепереха неудържимо. — Проверете язовира!
— В момента точно това правят, Патрик — увери го Бригс, докато го пренасяха в линейката. — Вече намериха няколко мини. Вие бяхте прав, Таунсенд щеше да взриви шлюзните врати.
— Кажете им да потърсят Райнгрубер — каза припряно Патрик. — Щом аз оцелях при това падане, може и той да е жив.
— Не се безпокойте за това, Патрик — успокои го Бригс. — За тази нощ вие свършихте каквото трябва. Оставете останалото на Националната гвардия и на ФБР…
Огромни огнени светкавици осветиха небето зад тях. Секунди по-късно се чу силен грохот, трясък от чупеща се стомана, бучене на отприщена вода.
— Експлозии на язовира! — извика някой.
На светлината на прожекторите видяха парчета от шлюзните врати да летят във въздуха. Една от тях се откъсна от язовирната стена и се запремята във въздуха като подхваната от вятъра карта за игра. През отвора бликна воден стълб като масивен страничен гейзер.