— Извинявай, Франс, не разбирам. За какво говориш? — попита тя.
— Аугуст е савант8. Той е гений.
— Да не си полудял?
— Напротив, драга моя, най-сетне поумнях. Трябва да дойдеш тук, да, всъщност на мига! Това е единственият начин, мисля. Иначе не е възможно да се проумее. Ще ти платя таксито. Вярвай ми, ще се побъркаш. Разбираш ли, сигурно има фотографска памет и по някакъв непонятен начин е усвоил всички тайни на рисуването в перспектива, съвсем от само себе си. Толкова е красиво, Хана, толкова точно. Грее, сякаш от друг свят.
— Какво е това, дето грее?
— Неговият светофар. Не ме ли слушаш, този, на който не минахме миналата вечер, та сега е направил цяла поредица перфектни илюстрации, о, повече от перфектни…
— Повече от…
— Ами какво да кажа? Не просто го е нарисувал, Хана, не само го е уловил точно, а е и добавил нещо, някакво художествено измерение. Рисунката му съдържа един такъв особен заряд, а и нещо математическо, колкото и да е парадоксално, сякаш дори има познания по аксонометрия.
— Аксо…?
— Все едно, Хана! Трябва да дойдеш тук и да видиш настояваше той и тя постепенно започна да схваща.
Внезапно и без предупреждение Аугуст бе започнал да рисува като виртуоз, или поне Франс го твърдеше, и, разбира се, щеше да е фантастично, ако беше вярно. Печалното обаче бе, че Хана не се зарадва и отпърво не разбираше защо. После предположи. Защото бе станало у Франс. Момчето бе живяло тук при нея и Ласе години наред, без да се случи каквото и да било. Тук само си бе седял над своите пъзели и кубчета, без да отрони и дума, само бе получавал неприятните си пристъпи, по време на които крещеше с пронизителен, болезнен глас и мяташе тяло напред-назад, а после хоп — няколко седмици при татко, и ето че вече го наричаха гений.
Това чисто и просто ѝ дойде в повече. Не че не се радваше за момчето. И все пак я болеше. А най-ужасното бе, че не беше чак толкова изумена, колкото би следвало. Не клатеше глава и не повтаряше: „Невъзможно, невъзможно“. Напротив, имаше усещането, че го е подозирала, не точно че синът ѝ може да рисува светофари, а че под повърхността се крие нещо повече.
Беше го долавяла в очите му, в онзи поглед, който понякога, в по-напрегнати мигове, сякаш регистрираше и най-дребния детайл в обкръжението си. Беше го долавяла в начина, по който момчето слушаше учителите, и в нервното прелистване на учебниците по математика, които беше купила, и преди всичко беше го долавяла в неговите цифри. Нямаше нищо по-чудато от цифрите му. Беше способен часове наред да изписва безкрайни редици от непонятно големи числа и Хана действително бе правила опити да ги проумее или най-малкото да схване за какво става дума. Ала колкото и да се напрягаше, не бе успяла да намери разковничето, та сега подозираше, че е пропуснала нещо съществено в онези числа. Беше твърде нещастна и обсебена от собствения си аз, за да разбере какво се случва в мислите на сина ѝ.
— Не знам… — каза тя.
— Какво не знаеш? — подразни се Франс.
— Не знам дали мога да дойда — продължи тя и в същия миг чу врява на входната врата.
Беше Ласе със стария си приятел по чашка Рогер Винтер. Хана подскочи от уплаха, смотолеви някакво извинение, затвори телефона и за хиляден път ѝ мина през ума, че е лоша майка.
Франс остана с телефона в ръка на шахматния под в спалнята и изруга. Бе поръчал шахматна подредба, понеже задоволяваше чувството му за математически ред и понеже квадратите се умножаваха до безкрай в огледалата на гардеробите, поставени от двете страни на леглото. Имаше дни, в които виждаше множеството квадрати в огледалата като гъмжаща загадка, като нещо едва ли не живо, което изскачаше от еднообразното и равномерното точно както мислите и бляновете изникват от мозъчните неврони или компютърните програми от бинарните кодове. В този миг обаче го занимаваха съвсем друг вид мисли.
— Малкото ми. Какво се е случило с майка ти? — рече.
Аугуст, който седеше на пода до него и похапваше сандвич с кисели краставички и сирене, вдигна съсредоточен поглед и тогава Франс бе обзет от обсебващото предчувствие, че синът му ще изрече нещо зряло и умно. Ала това, естествено, не се случи. Аугуст говореше в същата минимална степен като преди и не знаеше нищо за нещастната си и затормозена майка, а че на Франс изобщо му бе хрумнало нещо подобно, се дължеше, разбира се, на скиците.
Скиците — до този момент бяха станали три — на моменти му се струваха доказателство не само за художествено и математическо дарование, но и за някакъв вид мъдрост. Изглеждаха толкова зрели и изкусни в своята геометрична прецизност, че Франс не можеше да ги свърже с представата за Аугуст като за бавноразвиващ се. Или по-точно, не желаеше да ги свърже, защото Франс отдавна се бе досетил за какво ставаше въпрос, и то не само защото навремето беше гледал „Рейнман“ като всички останали.