Бъхти я, докато не се изповръща три пъти в кошчето му за боклук, сетне я нахока, както си знаеше. Тя му отвръщаше подобаващо. После се преоблече и напусна помещението, без да отрони и едно „чао“, а Обинзе, както често се случваше в такива мигове, бе обзет от усещане за празнота. Може би дори беше малко влюбен. Поне беше трогнат — ако изобщо можеше да се почувстваш другояче при вида на момиче, което се боксира така.
Последното, което зърна от нея, бяха прасците ѝ, изчезващи нагоре по стъпалата, ето защо си нямаше и представа, че когато излезе на „Хурншгатан“, светът се въртеше пред очите ѝ. Лисбет се подпря на стената на сградата и задиша тежко. След това продължи към жилището си на „Фискаргатан“ и вече у дома, изпи още една голяма чаша кока-кола и половин литър сок. После се срина в леглото и зяпа тавана някъде десет, петнайсет минути, мислейки си за едно-друго, за сингулярности и хоризонти на събитията, както и за определени специфични аспекти на уравнението на Шрьодингер, и за Ед Неда, и за какво ли не.
Едва когато светът си възвърна стандартните цветове, тя се изправи и отиде на компютъра си. Колкото и да се противеше, той вечно я теглеше към себе си със сила, която не бе намаляла от детството ѝ. Този преди обед обаче нямаше ищах за никакви по-трудни лудории. Просто хакна компютъра на Микаел Блумквист и миг по-късно изтръпна. Отказваше да проумее. Преди не много отдавна се бяха шегували по адрес на Балдер. Сега Микаел пишеше, че Балдер е убит, застрелян с два куршума в главата.
— По дяволите — промърмори тя и прегледа вечерните вестници в интернет.
Още не разполагаха с нищо определено. Не се изискваше обаче много, за да се досети, че тъкмо Балдер се криеше зад сведенията относно „шведски учен, застрелян в дома си в Салтшобаден“. Очевидно полицията щеше да пази мълчание до второ нареждане, а журналистите досега не се бяха оказали кой знае колко умели хрътки, навярно защото още не бяха проумели значимостта на историята или не бяха вложили достатъчно усилия. Явно имаше по-важни събития от тази нощ: бурята и токовите удари из цялата страна и безумните закъснения на влаковете, както и новини за знаменитости, които Лисбет нямаше сили дори да се опита да прочете.
За убийството пишеше само, че се случило към 3 ч. сутринта и че полицията разпитвала обитателите на съседните къщи. Засега не разполагаха със заподозрян, но, както изглежда, очевидци били забелязали непознати и съмнителни лица из имота. Полицията се опитвала да получи повече информация за тях. В края на статиите оповестяваха, че по-късно през деня щяла да се състои пресконференция под ръководството на криминален комисар Ян Бублански. На това Лисбет се усмихна с известно униние. Беше си имала немалко работа с Бублански — или Бубла15, както му викаха понякога — и бе на мнение, че ако в работната му група не бяха разпределени някакви кретени, разследването би трябвало бързо да доведе до резултат.
После изчете съобщението на Микаел Блумквист още веднъж. Микаел търсеше помощ и без дори да се замисли, тя написа „окей“. Не само защото той я молеше. А и защото самата тя приемаше нещата лично. Скръбта не ѝ бе присъща, не и по традиционния начин. За сметка на яростта, на хладния, пулсиращ гняв — и макар да питаеше известно уважение към Ян Бублански, не се предоверяваше на силите на реда.
Беше свикнала да поема нещата в свои ръце и разполагаше с какви ли не причини да проучи защо Франс Балдер бе убит. Та нали не бе случайност, че го беше издирила и бе влязла в положението му. Навярно неговите врагове бяха и нейни.
Всичко бе започнало със стария въпрос дали баща ѝ в някакъв смисъл не продължава да живее. Александър Залаченко, Зала, не само бе убил майка ѝ и съсипал детството ѝ. Той бе и ръководил престъпна мрежа, продавайки дрога и оръжие, бе живял от използването и унижаването на жени, а тя вярваше, че такава злост не изчезва. Просто преминава в други форми на живот и още от онзи ден преди малко повече от година, когато се бе събудила призори в хотел „Шлос Елмау“ в Баварските Алпи, Лисбет провеждаше собствено проучване с цел да разбере какво ставаше с тези, които го бяха наследили.
Впрочем оказа се, че повечето от старите му друзя бяха съвсем изпаднали или пък бяха станали жалки сутеньори или дребни бандити. Никой измежду тях не беше гангстер от ранга на баща ѝ и дълго време Лисбет си остана убедена, че организацията бе отслабнала и изтляла след смъртта на Залаченко. Но не се предаде и накрая се натъкна на нещо, което сочеше в коренно различна посока. Не друго, а следите на един от по-младите специалисти на Зала, някой си Зигфрид Грубер, я бяха повели напред.