— Е, какво мислите за това?
— Не зная какво да мисля — призна Кори, която с труд следеше излиянията му.
— Вие бяхте тръгнали по вярната следа — продължи Джеси. — По времето на прадядо ми повечето хора щяха да сметнат, че скъпоценното му нещо е годно единствено за облицоване на кокошарника. Обаче с течение на годините то добива стойност. Може би голяма стойност. Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава.
— Значи сте се въздържали от продажбата на това ценно нещо, макар да сте продали всички останали реликви от онази барака?
— Нима се опитвате да ме побъркате? Ето ме тук и ви правя предложение за мир. При това важно.
— Тогава ми обяснете защо това нещо е важно?
— Моят прадядо, носещ със себе си баснословен златен кръст, е умрял от радиация, получена по време на опита „Тринити“… Другото съкровище беше важно за него, така че трябва да е важно и за вас.
Кори се опита да потисне раздразнението си от тази престорено свенлива закачка. Не беше ли това поредната покана, за да пътува пак дотам и на място да открие, че отново се е превърнал от Джекил в Хайд47?
— Казвате, че този предмет може да улесни моето разследване?
— Не мисля, че може да навреди.
Кори въздъхна.
— Джеси, защо просто не ми кажете какво е, вместо да дрънкате всички тези глупости.
— Трябва да го видите. Наистина. Не мога да обясня.
Тя обмисли думите му. Заслужаваше си пътуването.
— Добре. Имам да довърша малко канцеларска работа. Ще се опитам да тръгна след час.
— Аз ще изпържа няколко яйца за нас. Ако искате да пиете нещо различно от вода или малцов ликьор, трябва да си го донесете.
41.
Кори свърши работата си по случая за два вместо за един час. Усещаше странно удоволствие да работи с документи, отнасящи се до нейния собствен случай… макар Моруд да се готвеше да го поеме. Накрая стана от бюрото, затътри се надолу по стълбите, качи се в колата и подкара извън града. Питаше се дали този „ценен предмет“ не е просто поредната глупост.
Пътуването беше толкова дълго, колкото си го спомняше, обаче изпита облекчение, защото, макар че слънцето залезе, а пътят нямаше осветление, тя се ориентираше за посоката, без да се изгуби. По една от последните отсечки черен път край нея с висока скорост в другата посока профуча пикап „Форд-250“, което истински я ядоса. Опита да види регистрационния му номер в огледалото за задно виждане, но пикапът беше толкова оплескан с прах и засъхнала кал, та табелата не се виждаше. Мъжете и техните пикапи — бяха като момчета, които си играят със своите детски самосвалчета. Фордът вдигна огромен облак прах и тя натисна клаксона в раздразнението си, но пикапът се движеше толкова бързо, че скоро излезе от границите на чуваемостта. Кори изплю цяла хапка прах, след това затвори прозорците и пусна климатика в режим рециркулация. Едно от нещата, с които никога нямаше да свикне, беше проклетата прах. Южно Ню Мексико караше Канзас да изглежда в сравнение с него като тропически оазис.
Намали, когато наближи разнебитената ферма на Гауер, след това зави покрай окуцялата и килната пощенска кутия. Отвъд съмнителната колекция произведения на изкуството на открито къщата изглеждаше тъмна. Да не би Джеси да правеше опит да я покани на вечеря на свещи?
Слезе от колата и се огледа. Цареше тишина.
— Гауер? — извика тя.
Нищо.
— Джеси? Тук ли сте?
Когато пак не получи отговор, тя се пресегна и извади фенерчето, провери пистолета, за да се увери, че в патронника има патрон, и след това предпазливо се приближи до къщата.
— Джеси? — извика отново.
По дяволите, къде се беше дянал? Имотът беше малък, така че би трябвало да я чуе където и да се намираше. Не приличаше на човек, който си пада по лошите шеги. Може би беше в къщата, надрусан с метамефатамини, с бучащи слушалки, забравил напълно разговора, който бяха провели няколко часа по-рано? Тя подуши въздуха, но не усети миризма на амоняк или трева, а само леката воня на птичи курешки откъм кокошарника.
Когато извика отново, но пак не получи отговор, тя замълча.
Старите стъпала скърцаха, докато се качваше на верандата. Плъзна лъча светлина наоколо, но не забеляза някаква разлика. Комарникът отдавна беше заминал, а самата врата висеше наклонена. Бутна я с крак да я отвори, влезе, след това спря и бавно плъзна лъча из всекидневната, като попиваше видяното.
Мястото имаше вид на ударено от торнадо. Старите дивани бяха обърнати, а тапицерията им разпорена: лавиците с книги бяха откъснати от стените, книгите бяха прелистени — можеше да види бележки, вероятно на Джеси, тук-там да стърчат от страниците. В ъгъла имаше шкаф за дрехи, а празните му чекмеджета се хилеха под лъча на фенерчето. Съдържанието им беше пръснато по пода. Картините бяха смъкнати от стените, настолните лампи се търкаляха на земята, телевизорът беше издънен и преобърнат.
47
Едно от най-известните произведения на Робърт Луис Стивънсън — „Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд“. — Б.пр.