— Наталия, върви си, ние ще се оправим — каза единият от дежурните лекари.
Наташа се надигна от стола, изправи гръб и разкърши рамене.
— Мъничко се уморих — усмихна се тя. — Добре, аз ще си бъда в отделението, ако стане напечено, звъннете ми.
— Ще ти звъннем — намигна й мустакатият лекар от приемната.
Денисова наметна шлифера си и излезе в болничния двор. Още беше тъмно, дворът бе едва осветен от редките лампи по алеите. Тишина. Наташа много обичаше сутрините след дежурствата. Вече си свободен, нощта е останала назад. Посрещаш изгрева, вдъхваш свежия сутрешен въздух.
Изведнъж тишината бе нарушена от тежки, тичащи стъпки. Наташа се обърна към звука.
Към нея тичаше висок мъж. Той й махаше в движение с ръка и викаше:
— Докторе, докторе, почакайте!
Наташа спря. Мъжът дотича до нея. Откритото му симпатично лице изразяваше силен страх.
— Нали сте лекар? — припряно попита той Наталия.
Тя кимна, като го гледаше недоумяващо.
— Докторе, много ви моля, при нас там умира човек. Сърдечен пристъп!
— Къде „там“?
— Ей в онази сграда — показа мъжът към намиращия се недалеч триетажен корпус. — Ние тук сме наематели, имаме там производство. Нашият инженер от нощната смяна изведнъж, както си стоеше — и падна…
Мъжът настоятелно дръпна Наташа за ръкава.
— Ама вие тичайте в приемната — опита се да го преадресира Наталия.
— Че той може да си иде, докато изтичам! — Мъжът едва ли не плачеше. — Вече почти не диша. Умолявам ви, елате с мен, вие нали можете да се обадите в приемната, за да дойдат те направо с лекарствата. А аз и телефона им не знам. Може би трябва да му се направи изкуствено дишане. А ние нищо не можем. Или масаж на сърцето, не знам…
Наташа пристъпи към триетажната сграда, която светеше с всичките си прозорци.
— Толкова е страшно — все говореше в движение мъжът, като увличаше Наташа със себе си. — Пипам му пулса, един удар, а после едва ли не половин минута пауза. Мисля си, край. После пак го усещам.
Наташа ускори крачка. Те вече почти тичаха с мъжа към сградата.
— Главното е, че той е страхотен човек и съвсем млад още, само на четиридесет — все нареждаше в движение високият мъж. — Две дечица. Представяте ли си, ако се случи нещо?
Те дотичаха до сградата. Високият отвори вратата пред Денисова, тя пристъпи в тъмния вход. Силен удар с нещо метално я отхвърли към стълбището. От очите й се посипаха разноцветни искри. Наташа загуби съзнание.
Алгерис леко вдигна жената, преметна я на рамо и слезе в мазето. Като отвори с крак вратата, той влезе в ниско помещение. В центъра му на сложена върху тухли дъска светеше фенер. Той свали товара си в ъгъла на помещението, после извади от джоба си белезници и заключи ръката на жената към водопроводната тръба. После седна на един стол край фенера, извади от другия си джоб беретата и я сложи на дъската до фенера. След това нареди на същата дъска мобилния си телефон и пейджъра.
Сега можеше да си отдъхне десетина минути, докато жената се свести. Запали цигара и дръпна с удоволствие, като я разглеждаше. Наистина е красива, равнодушно си помисли той. Трябва да се кача горе и да угася осветлението по етажите, преди да са дошли служителите, реши Алгерис. Той се приближи до жената, която седеше в същата безпаметна поза, в която я беше настанил върху дебелите картони до стената. Вдигна главата й и я плесна леко по бузите. Никаква реакция. Алгерис излезе от мазето с цигара между зъбите, заключи кованата желязна врата и започна да се изкачва по стълбището.
Повечето от служителите на тайната лаборатория изобщо не знаеха що за препарат произвеждат. Основният персонал се набираше от безработни, отчаяно чакащи на трудовата борса месец след месец. Това бяха предимно жени над четиридесет години. Повечето конструктори, съкратени от множеството замрели военни заводи и конструкторски бюра в града. Тези жени, вече отчаяли се да намерят работа, бяха безкрайно благодарни на съдбата за това място със съвсем прилична заплата. Караха ги да подпишат декларация, че няма да разгласяват къде работят и какъв е характерът на дейността им, което се аргументираше с конкурентната борба на пазара на труда. Жените, свикнали със секретността в своите КБ18, се отнасяха с разбиране към това условие.