Беше мъж с едро телосложение, поддържаше тялото си във великолепна форма и никой не би допуснал, че вече е надхвърлил седемдесетте. Всеки ден плуваше поне час и половина в басейна, освен това правеше тежки физически упражнения. Косата му беше повече сива, отколкото руса, но все така гъста като на младини. Леко издължените му очи бяха раздалечени, широката уста беше изразителна като на комедиант.
Най-странен обаче беше носът му. Според Тори той изобщо не пасваше на славянските му черти, но това очевидно се дължеше на пластичната операция, която Елис Нън си беше направил преда години в стремежа си да изглежда типичен англосаксонец. В този акт нямаше дори капка суета, той беше изцяло подчинен на желанието му да се слее с новата си родина.
Елис Нън беше човек на светлината. Или, както го наричаха част от познатите му — Човекът на светлината. Наследил от баща си малка фабрика за електрически крушки, той я беше прехвърлил на запад и, използвайки всички придобити в Станфорд познания, беше успял да я превърне в най-голямото и модерно предприятие за филмово осветление. Към неговата фирма „Магически миг“ се обръщаха всички, които се нуждаеха от слаба и скрита светлина за своите интимни сцени, ослепително осветление на батален декор, нощни симулации по всяко време на денонощието, специални ефекти. Компаниите на Елис Нън се появиха на всяка точка от земното кълбо, около която се прави кино: Италия, Франция, дори Хонконг… Днес неговите компютърни светлинни ефекти бяха в състояние да задоволяват буквално всички изисквания на Холивуд, особено след като собственият му научноизследователски институт разработи революционно нова лазерна технология.
Работата го направи богат и щастлив. Елис Нън нямаше нищо общо с тъжните „басети“2 на Бел Ер — общоприето прозвище за съпрузите на известни филмови звезди, които не правят нищо, освен да харчат огромните доходи на половинките си.
Бавно закрачиха покрай басейна. Тори неволно си спомни как баща й се разхождаше тук с Грег и двамата оживено разговаряха. Винаги се беше питала какво толкова обсъждат и защо на нея рядко й се случва да бъде на мястото на брат си. Особено пък там, под жилавата глициния на беседката…
Стигнаха до едно слънчево петно и Елис Нън се спря. Сякаш прочел мислите й, той се извърна да я погледне и тихо попита:
— Знаеш ли защо обичам да съм тук, край беседката? Защото зная, че никой не може да ме види и чуе… — засмя се и махна с ръка. — Прекалено много хора се тълпят в този дом… — сви рамене и отново тръгна напред. — Разбрах, че няма смисъл да се боря срещу това, винаги е било така… Майка ти просто умира да пълни къщата с непознати, докато аз винаги съм изпитвал подозрение към тях. Кой ги знае какво вършат и какво са намислили — усмивката му беше широка и сърдечна. — Но когато съм тук, те не знаят какво съм намислил аз!
— Включително и мама, така ли?
— Естествено — кимна Елис Нън. — Тя е най-досадната от цялата група, защото иска всичко да бъде под контрола й. Така и не разбра, че подобно нещо никой не може да постигне. Лично аз не съм изненадан от този факт, тъй като зная колко е зле с елементарните неща. Това е причината да се обгражда с купища хора, в състояние е да мисли единствено за ролята, която трябва да играе днес. Демонстрира чудотворните си емоционални способности, превръща се в мис „Вселена на чувствата“… Едно време я наричах така, но и днес нещата са същите… Нищо не се е променило, с изключение на някои от нас. Не майка ти, разбира се. Тя никога няма да се промени.
Слънчевите отблясъци падаха върху статуята на Диана, едно съвършено копие на оригинала, който се намираше в Мексико сити.
— Ето това е майка ти — махна с ръка Елис Нън. — Диана, Богинята на лова… Чувала ли си, че моминското й име е Диана Лиуей? Не си, нали? Така и предполагах. Не бих допуснал, че ще сподели подобно нещо с теб. А във филмовите студии едва ли са останали хора, които да го помнят. Не мога да се сетя кой предложи името Лаура, но продуцентите го харесаха. Така се роди Лаура Нън — и в киното, и в реалния живот. Разбира се, дотолкова, доколкото майка ти разбира какво означава реален живот.
— Как си я издържал толкова много години? — попита Тори. — Не само си оцелял, но дори процъфтяваш…
— За процъфтяването не мога да кажа нищо, но оцеляването е друга работа… — пръстът му замислено докосна устните. — Знаеш ли приказката за полицая Дзен? Не? Странно, особено като зная колко време си била в Япония…