Ирина се затича подире му, доволна, че може да продължи обедната си почивка. Никак не й се връщаше в мрачната канцелария, където я очакваха куп скучни задачи.
Валери подмина Гастроном №1 и започна да пресича Площада на Съветите, сред който се издигаше величественият паметник на княз Долгоруки3 — основателя на Москва. Няколко пресечки по-нататък той свърна наляво и изчезна във входа на малка сграда със зелена фасада — стария московски Театър на изкуството. Преди години именно там беше преподавал великият Станиславски, чиито методи оказаха решително влияние върху развитието на театралното изкуство в целия свят.
Даваха „Три сестри“ от Чехов. Снимките на участващите актьори бяха залепени точно над програмата. Ирина бутна вратата и влезе. Просторното фоайе беше празно, някъде отдалеч долитаха приглушени гласове.
Пристъпи към вратата на залата и внимателно я открехна. Сцената беше ярко осветена, очевидно течеше поредната репетиция. Ирина изчака да свикне със слабата светлина, после се огледа. Откри Валери на един от последните редове, понечи да тръгне към него, после изведнъж замръзна на мястото си.
До него седеше страхотно красива жена. Имаше руса коса и сини очи, а извивката на носа й носеше следите на онова изящество, за което Ирина беше готова на убийство. Позна я веднага — Наташа Маякова, една от звездите на театъра.
Не беше в състояние да се помръдне, в главата й отекна тихият глас на Валери: „Най-смешното е, че не аз прелъстих теб, а ти мен… Нима мислиш, че си поредната бройка от моите завоевания? Нищо подобно, скъпа…“ Господи, но какви са тези мисли, тръсна глава тя. Очевидно това е делова среща или просто отбиване при стара позната… Някъде дълбоко в душата й обаче се обади мрачен глас: „Не се заблуждавай скъпа. Той те е лъгал през цялото време… Това не е делова среща, а нещо далеч по-интимно…“
Седяха много близко един до друг, главите им почти се докосваха. Тишината беше толкова плътна, че Ирина без усилие долови гласа на Валери:
— Времената са трудни, котенце… Но това не те засяга, нали?
Смехът на Наташа Маякова прозвуча звънливо, като сребърни камбанки.
Котенце. Ирина искаше да се обърне и да избяга, но краката отказаха да й се подчинят. Чувстваше се като очевидец на катастрофа, който не може да отдели очи от ужасната гледка пред себе си. Наблюдаваше интимното им поведение с перверзна замаяност, лицето й пламтеше от разкритата лъжа.
Едва когато се прибра в прашната канцелария и понечи да се залови за работа, Ирина си даде сметка колко дълбоко я беше наранил Валери. Но защо беше очаквала по-друго отношение от него? Неговият живот беше различен, запълнен изцяло със заплахи, измами и лъжи.
Това прозрение не й донесе очакваното облекчение. На практика стана обратното — душата й потръпна и се сви, потънала в дълбока депресия. Направи опит да работи, но скоро се отказа. Следобедът бе безнадеждно провален.
— Сьомга от Нова Скотия! — възкликна Марс и импулсивно я целуна по бузата. — Браво на тебе! Дай малко черен хляб и да си похапнем! Изглежда страхотно съблазнителна, няма да издържа да я запазя всичката за старците. — Намираха се в кухнята на апартамента му. Лампата светеше, но навън все още не беше се мръкнало.
— Ти яж, аз нямам апетит — унило промърмори Ирина.
— Как така нямаш апетит! — учуди се Марс, докато вадеше чиниите от бюфета. — Вече минава осем, а доколкото съм запознат с опашките в Гастроном №1, едва ли ти е останало време за обяд.
— Днес нямаше много навалица, затова успях да купя и това — отвърна Ирина.
Марс пое малкия плик и го разтвори.
— Билети за „Три сестри“! — учудено възкликна той, после на лицето му се разля усмивка. — Тази вечер наистина си пълна с изненади!
„Нямаш представа дори за половината от тях“, мрачно си помисли Ирина.
— Но защо си без настроение? — попита Марс и остави билетите на масата. — Неприятности в службата? Не, след като нямаш желание, не искам да ми разказваш нищо… Зная, че обичаш да се справяш сама. Хайде, излизаме! Виждам, че не се блазниш от вечеря в домашна обстановка.
Ето, това е Марс! Вечната му рецепта за справяне с неприятностите: излизаш сред хората, ядеш и пиеш, позволяваш на живота да те прониже с могъщата си струя, чакаш я да проникне в теб и да прогони отчаянието. И, общо взето, рецептата имаше резултат…
Заведе я в малък грузински ресторант, където сервираха и след девет, за разлика от големите и помпозно натруфени държавни заведения, където в този час категорично прекратяваха всякакви поръчки за аламинути. Заведението беше приятно затоплено, пълно с хора и апетитни миризми, разнасящи се от кухнята. Поръчаха си пилешка „табака“ и подлютена водка, Марс непрекъснато правеше опити да я увлече в разговор.