Бяха във възторг от деликатесите, а Марс великодушно излъга, че сьомгата от Нова Скотия е специален подарък от Ирина. После двете с майката на Марс се оттеглиха в кухнята да направят сандвичи и Ирина с учудване откри колко й е лесно да се държи непринудено с възрастната жена. Започнаха да си разменят рецепти за готвене, споделяха малките си тайни в кухнята, през цялото време весело се смееха…
Малко преди вечеря пристигна сестрата на Марс заедно със семейството си. И тя като него беше истинска красавица. Държеше се доста свенливо. Когато Ирина най-сетне намери подходящия миг да си поговорят насаме, жената с притеснение сподели, че се срамува от широката талия и дебелите си крака. „Съвсем като карикатурите на руската домакиня, които срещаме в разни американски списания“, с въздишка рече тя.
Децата й — две момчета и едно момиченце — бяха много добре възпитани и очевидно обожаваха дядо си. А той от своя страна им показваше разни трикове, после усмихнато обясняваше как стават. След което стаята се изпълваше със звънлив детски смях.
Баща им, зетят на Марс, беше архитект. Занимаваше се предимно с проектирането на грозните панелни блокове, които Ирина тайно ненавиждаше. Струваше й се, че да се живее в тези блокове е безкрайно скучно, все едно години наред да си шофьор на автобус по една и съща линия… Архитектът изглеждаше съвсем обикновено, лицето му се оживяваше само когато поглеждаше към децата си.
Вечерта постепенно премина в нощ, заедно с това Ирина неусетно потъваше в топлината и уюта на това прекрасно семейство. За пръв път от доста време насам се почувства напълно спокойна. После, с внезапно присвиване на сърцето, разбра, че е не само спокойна, но и щастлива…
Очите й бавно прекосиха стаята и се спряха върху лицето на Марс Петрович Волков. Гледаха го по нов, съвсем различен начин. „Какво от това, че физическата страна на отношенията ни е все още доста несъвършена, запита се тя. Той притежава толкова много други неща, които иска да ми даде. Може да сподели с мен това, което цял живот ми е липсвало… Да ме приобщи, да ме накара да се почувствам част от това прекрасно семейство…“
Касумигасеки — централната градска част на Токио, където работеше Хоно, в превод означава „Покрита порта“. Големия Езо също познаваше този квартал, но в доста по-различна светлина от Хоно. Показа й такива места, за които тя изобщо не беше подозирала.
В този район човек неволно добиваше впечатлението, че живее под вода. Светлината (доколкото я имаше сред стъклено–металните кули на небостъргачите) притежаваше онова размито качество, което е добре познато на гмуркачите — можеше, да бъде сравнявана с гледане през дебело стъкло.
— Какуей Саката беше самурай — рече Големия Езо. — Значи и ние трябва да мислим като самураи. Не успеем ли да възприемем неговия начин на мислене, никога няма да разрешим загадката.
Тайнственото ключе подскачаше върху дланта му.
— Бизнесменът би наел някой банков трезор, Якудза ще предпочете да зарови метална касетка под татамито на спалнята си… А как би постъпил един самурай, когато се налага да укрие нещо ценно?
— Не зная — погледна го Хоно.
— А аз мисля, че зная — ухили се Големия Езо.
След което я заведе в сърцето на града, в „Покритата порта“. Бързо потънаха в модерната част на Токио. Под подметките им скърцаха микроскопичните частици на промишления смог, в ноздрите ги удари отровата на половин милион автомобила с работещи двигатели, замърсеният въздух зачерви очите им. Нощният мрак се разпръскваше от пулсирането на огромните неонови реклами по фасадите на небостъргачите с ярко осветени входни вестибюли, просторни като футболно игрище.
Но дори тук, скрити в малка странична уличка и смалени от металните кули, символизиращи икономическия успех на страната, все пак можеха да се видят останките на един друг, по-стар начин на живот, чиито прости традиции бяха ръководили Япония в течение на векове.
Големия Езо посочи лакираното дърво на шинтоисткия храм и тихо промълви:
— Тук Какуей Саката е търсил уединение, тук е събуждал древното „ками“ на своя свят…
Дръпна въженцето до вратата и сред каньоните на човешкия напредък отекна мелодичен камбанен звън.
— Събудете се духове — вие, които живеете сред горите и потоците! — На лицето му се появи широка усмивка. — Понякога се питам дали има и модерни „ками“, които предпочитат да живеят в стоманена гора, сред неонови реклами на „Сони“ и се возят на бързи асансьори, които за секунди ги качват до стотния етаж! Дали не страдат от акрофобия?4