В дъното на екрана се появи нова поредица от точки. Един от операторите натисна копче, с което смени честотата, и изображението на екрана се промени леко. Екранът работеше в режим на бързо генериране на образи и Маккафърти видя как точките се превръщат в линии около пеленг едно-девет-осем, посоката, в която се намираше остров Кола.
— Много объркани шумове, капитане — докладва операторът. — Засичам „Алфи“ и „Чарлита“ да излизат, а зад тях идват и други. Оборотите на едната „Алфа“ дават скорост от около тридесет възела. Шумовият фон е много силен, сър.
Визуалният дисплей потвърди думите му само след една минута. Честотните линии указваха шумове, за които се знаеше, че се генерират от определени класове подводници. Всички обекти се движеха в посока открито море. Подводните лодки започнаха да се разгръщат и линиите на екрана се разделиха. Маккафърти забеляза, че подводниците вече бяха под водата. Съветските подводници обикновено не се потапяха, преди да се отдалечат на достатъчно голямо разстояние от брега.
— Двадесет броя, сър — каза тихо главният оператор. — Имаме голяма компания.
— Така изглежда. — Капитанът се върна в командния център. Хората му вече вкарваха позициите на контактите в компютъра за управление на огъня и нанасяха позиции върху картата на масата. Войната все още не беше започнала и макар по всичко да личеше, че може да започне всеки момент, заповедите на Маккафърти бяха да се държи настрани от каквито и да било съветски формации преди официалното й обявяване. Това не му харесваше — той предпочиташе да нанесе ударите си бързо — но Вашингтон съвсем ясно беше заявил, че не иска някой да предизвика инцидент, който би могъл да попречи на уреждането на кризата по дипломатически път. Капитанът трябваше да признае, че в това имаше смисъл. Може би политиците все още можеха да овладеят положението. Надеждата беше малка, но реална. Достатъчно реална, за да надделее над тактическото му желание да заеме позиция за атака.
Той заповяда „Чикаго“ да бъде преместена още по-далеч от брега. След половин час нещата се изясниха още повече и капитанът нареди да бъде спуснат един SLOT21 буй. Буят беше програмиран да даде на „Чикаго“ тридесет минути, през които подводницата да напусне района, след което щеше да започне да изпраща сигнали, работещи в UHF22 обхват на спътникова вълна. Отдалечен на десет мили, Маккафърти слушаше как съветските подводници обикалят като луди около буя, очевидно мислейки, че имат работа с подводница. Играта започваше да става твърде истинска.
Буят продължи да работи в продължение на половин час, през което време непрестанно предаваше заложените в паметта му данни към комуникационен спътник на НАТО. Привечер данните бяха разпратени до всички натовски единици в открито море. Руснаците идваха.
Глава шестнадесета
Първи ходове, последни ходове
Говорителят беше обявил залеза на слънцето преди два часа, но Боб имаше работа за довършване. Залезите в открито море, далеч от замърсения градски въздух, бяха гледка, която Толанд обичаше да наблюдава. Сега той беше застанал с ръце върху перилата и първо погледна към пяната около гладкия корпус на самолетоносача, задържа погледа си за малко върху нея и вдигна очи към хоризонта. Роден и израснал в Бостън, Толанд не знаеше как изглежда Млечният път, докато не постъпи във флота. Видът на широкия пояс от ярки звезди над главата му винаги го караше да се замисля. Там бяха звездите, по които се беше учил да определя курса си с помощта на секстант и тригонометрични таблици — уреди, които вече бяха изместени от електронни помагала като „Омега“ и „Лоран“ — но все така красиви. Арктур, Вега и Алтаир премигваха срещу него със своите уникални характеристики, които ги превръщаха в отправни точки на нощното небе.
Някаква врата се отвори и един матрос, облечен в оранжевата риза — знак, че е от онези, които отговарят за презареждане на самолетите с гориво, се настани до Боб на пътеката на палубата за излитане.