— Пълни измишльотини! — викна Доу и неотстъпчиво стисна брадясалите си челюсти. — Аз твърдя, че нито един мъж и нито една жена в миг на душевно страдание не би се и сетил дори за някакви надути приказки. Ще говори както обикновено, но малко по-несвързано.
Редакторът се надигна от пейката със снизходителния вид на човек, който знае нещо, неизвестно за другите.
— Кажи ми, Уестбрук — умолително каза Доу, хващайки го за ревера, — ще приемеш ли „Пробуждането“, ако се убедиш, че думите и постъпките на героите в тези ситуации, за които спорихме, отразяват точно живота?
— Много вероятно е да го отпечатам, ако сметна, че това наистина е така — отвърна редакторът. — Но аз вече ти казах какво е моето мнение.
— А ако ти докажа, че съм прав?
— Съжалявам, Шек, но се страхувам, че нямам повече време да споря с теб.
— Аз също нямам намерение да споря — каза Доу. — Ще ти докажа с жив пример, че аз съм правият.
— По какъв начин? — изненадано попита Уестбрук.
— Слушай — стана сериозен Доу. — Измислил съм как. За мен е много важно литературните списания да приемат и признаят моята теория за новия вид проза, която отразява точно живота. От три години се боря за това, изхарчил съм всичко до последния долар и съм задлъжнял с два месечни наема.
— А аз се ръководя от противоположна на твоята теория — повтори редакторът — при подбора на разказите за списанието. И успях да увелича тиража от деветдесет хиляди…
— До четиристотин хиляди — прекъсна го Доу. — А моите разкази могат да го вдигнат на милион.
— Ти спомена, че можеш да ми докажеш истинността на любимата ти теория.
— Ще ти докажа. Ако ми отделиш половин час, ще се увериш, че съм прав. Ще ти го докажа чрез Луиза.
— Жена ти? — възкликна Уестбрук. — И как ще го направиш?
— Е, не точно чрез нея, но с нейна помощ — каза Доу. — Ти знаеш колко привързана е към мен Луиза. Тя смята, че цялата днешна литература не заслужава внимание и аз съм единственият, който създава шедьоври. А откакто започнаха да отхвърлят разказите ми, писани според новата ми теория, тя стана още по-предана и внимателна към мен.
— Наистина, тя е необикновена и незаменима твоя спътница в живота — съгласи се редактор Уестбрук. — Спомням си колко близки бяха с моята съпруга. Щастливци сме с теб, Шек, че имаме такива жени. Непременно трябва да ни дойдете на гости някоя вечер с госпожа Доу. Ще си побъбрим, ще стъкмим някаква вечеря, както правехме преди.
— Може би по-късно — отвърна Доу. — Когато си купя нова риза. А сега ще ти кажа плана си. Когато излизах от къщи след закуска — ако чая и овесената каша могат да се нарекат закуска — Луиза ми каза, че ще ходи при леля си на Осемдесет и девета улица. Щяла да се върне в три часа. А тя винаги е точна. Сега е…
Доу погледна към джобчето на редакторската жилетка.
— Три без двайсет и седем — съобщи Уестбрук, поглеждайки часовника си.
— Имаме достатъчно време — каза Доу. — Ще отидем до нашия апартамент. Аз ще й напиша бележка и ще я оставя на масата, където тя ще я забележи веднага, щом влезе. А ние ще се скрием зад завесите в трапезарията. В бележката що пише, че съм я напуснал, защото съм намерил сродна душа, която разбира възвишените пориви на моята артистична душа, на което тя никога не е била способна. Когато Луиза я прочете, ние ще можем да видим нейната реакция и да чуем думите й. И тогава ще знаем чия теория е вярна — твоята или моята.
— За нищо на света! — извика редакторът, клатейки енергично глава. — Това е непростима жестокост. Да си играем по този недостоен начин с чувствата на госпожа Доу.
— Не се вълнувай толкова — опита се да го успокои Доу. — Аз съм толкова загрижен за нея, колкото и ти. Това е както за мое, така и за нейно добро. Трябва да намеря някакъв начин да публикувам разказите си. Нищо лошо няма да й се случи. Тя е здрава и разумна жена. Сърцето й работи безотказно като деветдесет и осем центов часовник. Безпокойството й ще продължи не повече от минута и след това аз ще изляза и ще й обясня всичко. Ти трябва да ми дадеш този шанс, Уестбрук.
Най-накрая Уестбрук, макар и неохотно, наполовина така да се каже, даде своето съгласие. И в тази половина надделя вивисекционистът1, който живее във всеки един от нас. Нека се осмели да ми възрази този, който никога не е вземал скалпел в ръце. Лошото е в това, че не винаги имаме под ръка зайци или морски свинчета.