През 73-та Чарлс също се върна в Америка и ми стана съсед — купи си чифлик във Вирджиния на половин ден езда от моето имение. Разменихме си няколко писма. Решихме, че трябва да се срещнем, за да обсъдим как да отстояваме тамплиерските интереси в колониите. Разисквахме главно тлеещото недоволство, семената на бунта, носещи се по въздуха, и как да извлечем полза от тези настроения. Колониалистите негодуваха от новите правила, налагани от британския парламент. Товареха ги с все повече данъци и такси и те се възмущаваха, че никой не представлява интересите им и никой не откликва на недоволството им.
Някой си Джордж Вашингтон бе сред недоволните. Младият офицер, служил навремето във войската на Брадок, бе напуснал армията и беше приел земята, предложена му в знак на признателност, че е помагал на британците във Френската и индианска война. През изминалите години обаче възгледите му се бяха променили. Офицерът с будни очи, склонен да проявява повече милосърдие от командира си, сега бе един от най-гръмките гласове в антибританското движение. Несъмнено, защото интересите на правителството на Негово Величество бяха в разрез със собствените му делови амбиции. Вашингтон бе предложил на Общото събрание на Вирджиния да приеме закон, забраняващ вноса от Великобритания. Фактът, че проектът е обречен на неуспех, само подхрани националното недоволство.
Чаеното парти през декември 73-та1 — миналия месец всъщност — бе кулминация на трупаното с години — не, десетилетия наред — негодувание. Превръщайки залива в най-голямата чаша чай на света, заселниците заявиха на Великобритания, че вече не искат да живеят под хомота на несправедлива система. Тлеещият бунт щеше да избухне скоро. И така, със същия ентусиазъм, с който отглеждах реколтата си, пишех на Джени или ставах от леглото всяка сутрин — с други думи, с почти никакъв — реших, че е време Орденът да се подготви за предстоящата революция, и свиках среща.
II
Събрахме се всички за пръв път от петнайсет години — мъжете от Ордена, с които преживяхме толкова приключения преди две десетилетия.
Настанихме се под ниския дъсчен таван на безлюдна гостилница в покрайнините на Бостън, наречена „Неспокоен дух“. Не беше безлюдна, когато пристигнахме, но Томас буквално изгони неколцината клиенти край масите и мястото остана изцяло на наше разположение. Онези от нас, които обикновено носеха униформи, бяха облечени в цивилни дрехи — със закопчани догоре палта и шапки, нахлупени ниско над очите. Насядахме около масата с по халба бира — аз, Чарлс Лий, Бенджамин Чърч, Томас Хики, Уилям Джонсън и Джон Питкърн.
И тук чух за пръв път за момчето.
Бенджамин повдигна въпроса. Той беше нашият човек в бостънските „Синове на свободата“ — група патриоти, антибритански заселници, помогнали за организацията на Чаеното парти. Срещнал младежа преди две години в Мартас Виниърд.
— Местно момче — каза. — Не съм го виждал преди…
— Не помниш да си го виждал — поправих го.
Той повдигна вежди.
— Да, не помня да съм го виждал — съгласи се. — Изпречи се дръзко на пътя ми и ме попита къде е Чарлс Лий.
Обърнах се към Чарлс.
— Търсил е теб. Знаеш ли кой е?
— Не.
Но отговорът му прозвуча уклончиво.
— Ще опитам отново, Чарлс. Имаш ли някаква представа кое е това момче?
Той се облегна назад и погледна над рамото ми.
— Не мисля…
— Но не си сигурен?
— Имаше едно момче в…
Възцари се неловко мълчание. Мъжете около масата или надигнаха халбите, или приведоха рамене и се втренчиха съсредоточено в камината.
— Ще ми каже ли някой какво става?
1
Протест на американските колонизатори срещу политиката на Британската империя в Северна Америка, както и срещу монопола на Британската източноиндийска компания върху доставките на чай в колониите, при който на 16.12.1773 г. е унищожено голямо количество чай по корабите в пристанището на Бостън — Б.ред.