— Аз съм горе-долу наясно — обади се едно момиче.
— Как ти е името? — попита Ник.
— Номер девет. Тоест Нел. — Тя приличаше достатъчно на моята приятелка Лис, за да заблуди Надзирателя, облечена в маска и костюм — същите черни къдри и изящна фигура, само лицето й имаше по-твърди черти. Също кожата й бе с маслинен оттенък, а очите — малки и черни, докато тези на Лис бяха бистро сини.
— Кажи ни какво знаеш — подкани я с по-мек глас Ник.
— Беше преди десет години. Оттогава нещата може да са се променили.
— Все ще е по-добре от нищо.
— Неколцина от нас не бяха упоени — каза тя. — Аз самата се преструвах, че съм в безсъзнание. Ако тези стълби излизат при вратите на асансьора, значи ще се озовем при Портата на предателите4, но тя ще е заключена.
— Аз умея да се справям с ключалки. — Надин подрънка кожената си торбичка с инструменти. — А също и с Гарвани, ако имат желание да се бият.
— Не се перчи толкова. Не искаме да си търсим белята. — Ник вдигна поглед към ниския таван. — Колко сме общо на брой, Пейдж?
— Двайсет и осем.
— Ще се движим на малки групи. Ние с Нел ще тръгнем първи. Белият заклинател и Черният диамант ще държат под око…
— Надявам се — прекъсна го Джаксън, — че не си решил да ми даваш заповеди, Червено видение?
В суматохата около слизането от влака и похода през тунела почти бях забравила за него. Сега той стоеше в сенките с изправен гръб и светнали очи, опрял длан върху дръжката на бастуна си.
— Просто поисках помощта ти — стисна челюсти Ник.
Джаксън изсумтя.
— Ще остана тук, докато разчистите пътя. Можете и сами да скубете перушината на Гарваните.
— Разбира се, че можем — казах, улавяйки Ник за ръка, но не достатъчно силно, за да ме чуе Джаксън.
— Вървете, ние ще ви пазим гърба — обади се Зийк. Той не бе проговарял от самото начало на пътуването. Ръката му, с побелели кокалчета, продължаваше да притиска раненото рамо.
Ник преглътна и даде знак на Нел.
— Хайде, води ни.
Оставяйки затворниците, тримата последвахме Нел по стръмното, виещо се стълбище. Тя бе бърза като птица и аз открих, че ми е трудно да я следвам. Всеки мускул в краката ми гореше от болка. Стъпките ни бяха твърде шумни, кънтящи в тясното пространство. Зад мен Ник се препъна в едно стъпало и Надин го улови за лакътя.
На най-горната площадка имаше друга врата и Нел полека я открехна. До ушите ни долетя далечният вой на сирените за гражданска защита. Ако вече знаеха за бягството ни, бе само въпрос на време да се досетят къде сме.
— Чисто е — прошепна Нел.
Извадих ловджийския нож от раницата си. Използването на пистолети щеше да привлече всеки Гарван наоколо. Зад мен Ник въртеше в ръце малък мобилен апарат, мърморейки:
— Хайде, Елайза. Javla telefon…5
— Изпрати й съобщение — посъветвах го.
— Вече го направих. Трябва да знаем още колко ще се бави.
Точно според очакванията на Нел, стълбището излизаше до вратата на спряния асансьор. Вдясно имаше стена от огромни тухли, иззидани с хоросан, а отляво, под извит каменен свод, бе Портата на предателите — мрачна, преградена с решетки конструкция, използвана като вход по времето на монарсите. Тук се намирахме ниско, твърде ниско, за да бъдем забелязани от стражевите кули. Отвъд портата започваше редица от зеленясали стъпала, с тясна рампа за носилки отстрани.
Осветената от луната Бяла кула почти не се виждаше. Между портата и нея преминаваше висока стена, зад която можехме да се скрием. От върха на кулата сновеше лъч на мощен прожектор, а сирените се сливаха в непрекъснат, монотонен вой. В Сцион това бе сигнал за тревога от най-висока степен.
— Там живеят стражите — посочи Нел, — А зрящите се държат в Кървавата кула.
— Накъде водят стълбите? — попитах.
— Към вътрешността на Бялата кула. Трябва да побързаме.
Докато изричаше тези думи, отряд Гарвани премина, марширувайки, по пътеката точно пред портата. Всички долепихме гърбове до стените. По челото на Ник бяха избили капки пот. Ако видеха, че портата е здраво залостена, можеха и да не я проверят.
Късметът бе на наша страна и стражите отминаха. Щом се скриха от погледа ни, аз се оттласнах от стената с разтреперани ръце. Нел се свлече на пода, ругаейки тихо.