— Ще започнеш с първите четирима: Павленко, Соколова, Пастухов, Колпин. После ще стигнеш и до началството. Разбра ли, Родион, какво трябва да говориш? „Документът трябва да се намери. Готови са да платят за него. Да платят добри пари!“. Ето това са основните постулати. Ще ги кажеш на всички.
— А какво да правя — рече Родик (той бе съвършено смачкан), — ако някой от тях изведнъж каже „да“? Че документът е у него…
— Ще ми се обадиш. Веднага. Ето телефона ми.
Господинът извади от джоба си картонче, на което нямаше нито име, нито длъжност, само записан на ръка номер на джиесем.
— Кой сте вие? — отново изшепна Родик.
— Това изобщо няма значение.
— Ами как да ви наричам?
— По телефона само ще си кажеш името. Аз ще те позная.
— Аз… аз… аз няма да мога да говоря с тях… С тези хора, в работата…
— Много е лесно. Ще го направиш, Родя, при това, колкото се може по-бързо. Утре, максимум вдругиден.
— А после?
— Всичко ще е наред — уверено каза дебелото конте.
— И ще ме оставите на мира?
— Разбира се — сви рамене непознатият. — Давам ти думата си. Пък и за какво друго би могъл да ни трябваш? Нали не работиш в секретен завод или във вражеско посолство…
Думите му звучаха меко и убедително.
— И още веднъж: не забравяй какви са ми възможностите — рече той, отново обръщайки Щапов към себе си и пак втренчено го загледа в очите изпод очилата си. — Ако ти реално ни помогнеш, аз ще кажа някоя дума за майка ти. А почнеш ли да ни разиграваш — ще те унищожим. Разбра ли?
На Родион не му оставаше нищо друго, освен да кимне.
— Хайде, драги ми — господинът поощрително го потупа по рамото. — Действай!
После остави Щапов и бързо-бързо тръгна към метрото.
… Сваляйки от носа си слънчевите очила, полковник Ходасевич си помисли: „Пък аз вече почти бях забравил какво е да вербуваш агенти. Повече от десет години не съм се занимавал с това. Бях забравил каква гнусна и общо взето мръсна работа е. Но още има хляб в мене. И майсторството, както се казва, не се губи. Всичко мина по мед и масло. Вярно, че обектът е цаца… Абсолютно неподготвен тип. Друга работа беше онзи търговец на оръжие в Ангола, когото ние, цялата група, го обработвахме четири месеца…“.
Но независимо от леката победа, Таниният пастрок беше доволен и дори горд със себе си. И се чувстваше свеж като къпан. „Как ще сработи тоя Щапов не зная — помисли си той, влизайки в тъмния след яркото слънце вход на метрото, — но че той не е откраднал документа, е сигурно. Явно е. Прекалено е глупав и страхлив… Така че от списъка на заподозрените можем смело да го изключим. Дори мога да гарантирам за него.“
След два часа
Двама души седяха един срещу друг на ъглова маса в ресторантчето „Шашлик-машлик“. След като сервитьорката се отдалечи, взела поръчката — лагман, чебуреки, люля кебаб3, зелен чай и разбира се — водка, първият попита:
— Е, Валерий Петрович, казвай сега.
— Какво? — направи се на учуден вторият.
— Как какво? За какво ти трябвам — засмя се първият.
Той беше човек на около петдесет години, с пооплешивяла и обръсната глава, така, че да не се разбира къде свършва плешивината и къде започва бръснатото. На лицето му блестеше добродушна усмивка, но очите му като винтчета си навиваха в лицето на събеседника.
— Защо реши, че за нещо ми трябваш? — усмихна се Валерий Петрович — отстрани погледнат, такъв един тромав, добряк, шишко. Старо конте с елегантен костюм и шалче на врата. Ако, разбира се, също не се вземе предвид проницателният му поглед.
— Ами защото, Валерий Петрович — каза бръснатият, — ми се обаждаш за пръв път откакто работихме заедно. А са минали десетина години вече.
— Единайсет — поправи го полковник Ходасевич.
— Още повече. А и на ресторант ме каниш. С твоята „голяма“ пенсия!
— Ти, Вадимич, виждам, си си направил справките за мен…
— Че как иначе!
Сервитьорката донесе водката и чебуреките. Подреди чиниите и чашите. Наля им от стаканчето водка и изпя:
— Наздраве!
— Не обичам да говоря за работа, докато ям — намръщи се Валерий Петрович, когато момичето си отиде. — Дай първо да обядваме, пък после ще говорим.
— Не знаеш ли главния принцип на капитализма? — попита го бръснатият, чукна се с чашката на Ходасевич и бързо изпи своята.
3
Лагман — гъста узбекска супа. Чебуреки — пържена, завита в тесто кайма. Люля-кебаб — прилично на кебапчета ястие. — Б.пр.