— Какво е станало ли?! — изрева Теплицин.
С всички сили той стовари един вестник на бюрото й.
— На, чети, мръснице! — ревна той. Таня никога не бе чувала от устата му ругатня. — Чети! Щом се правиш, че нищо не знаеш!!!
Таня внимателно взе вестника от масата — като че беше ръкавица, хвърлена по нея. Нищо особено, вестник като вестник. „Куриер“. Цветен, със снимки. Таня леко разгърна измачканото, явно от ярост, издание. Отвори го и изстина… Една четвърт от първа страница бе заета от огромна цветна снимка, а на нея — техният клиент, депутатът Брячихин. На снимката той крещеше на някого. Камерата го бе хванала в едър план, затова добре се виждаха изкривената от злоба уста, гневния поглед — и даже мехурчетата слюнка в ъглите на устата му. Над снимката имаше огромно заглавие: „ТОЗИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СТАНЕ НАШ КМЕТ“. А отдолу, под снимката с дебели букви:
„ЕКСКЛУЗИВНО! В редакцията ни попадна психологическият портрет на кандидата за кмет на Москва депутата БРЯЧИХИН. Този документ е бил съставен в избирателния щаб на депутата. Той е толкова секретен, че е написан на ръка и е бил, по наши данни, в единствен екземпляр. Под документа стои подписът на известен психолог, професор, доктор на медицинските науки ххх. И така, четете на стр. 2 доста нелицеприятния психологически портрет на кандидата за кмет на столицата!“
А по-долу от това привлекателно съобщение бе поместено факсимиле на ръкописен текст — същият онзи, който до изминалия понеделник се намираше в Таниния сейф.
Таня усети как краката й отмаляват, а в корема й нахлува студенина. Шефът й, мълчаливо надвиснал над нея, изглеждаше сякаш всеки момент ще замахне и ще я удари. Като се стараеше да не се поддава на паниката, Таня отвори вестника. На втора страница също имаше снимка на Брячихин — черно-бяла и по-малка, но също много изразителна — депутатът стоеше със скръстени на гърдите ръце, издадена напред, като на Мусолини, долна устна и високомерно гледаше в далечината. Отдолу имаше едро набран печатарски текст. На Таня й стигаше и бегъл поглед, за да разбере, че той дума по дума повтаря документа, изчезнал от сейфа й.
„… необходимостта от компенсация и хиперкомпенсация на травмираната самооценка се явява мощен вътрешен генератор, подтикващ Б. към активна политическа дейност. Потребността от власт вероятно е възникнала в процеса на възпитание в семейството като компенсация на чувството за потиснатост, непълноценност…
… Първостепенно значение имат такива аспекти от мисленето на Б. като стереотипност, склонност към опростяване…
… Пасионарността, творческите наклонности, интелектуалните качества на Б. са се развивали на фона на недоверчивост, подозрителност, нерядко тираничност, раздразнителност. Понеже е високомерен, той се фиксира върху негативни емоции (като злопаметност, ревност, завист)…
… Б. е носител на ирационално–деструктивен характер, който се стреми към разрушение на противостоящия му свят…“4
Да, това беше същият онзи ръкописен текст, сега непоправимо издаден в многохиляден тираж. Таня не го препрочиташе целия, само плъзгаше поглед по редовете, като в дъното на душата си малодушно мечтаеше да се скрие зад вестника и колкото може повече да отложи разговора с шефа си.
— Наслаждаваш ли се?! — прекъсна четенето й възможно най-отровният глас на Теплицин.
— Не разбирам, какво общо имам аз! — Таня се постара да бъде спокойна, но не успя и гласът й потрепери.
— Ах, ти не разбираш?! — изклокочи гласът на шефа й. — Знаеш ли какво?! Омръзна ми! Край, стига! Пиши си заявление за напускане!
— Както кажете, Андрей Фьодорович… — кротко отвърна Таня.
— Да, точно така ще кажа! И благодари на Господ, че те уволнявам по взаимно съгласие! Обаче така или иначе — в рекламата ти повече никога няма да работиш! Нито една фирма няма да те вземе! Дори най-скапаната! Никой, чуваш ли, никой! Виж, за това ще се погрижа аз!
Теплицин с всичка сила удари по Таниното бюро, така, че даже чашата от кафе подскочи и иззвънтя.
И в този момент изведнъж заработи интеркомът. От него се чу сладникавият, но едновременно с това и уплашен, глас на Наташка:
— Извинете, Татяна Валериевна, Андрей Фьодорович…
— Какво пък има сега?! — изръмжа Теплицин.
— Там долу чака депутатът Брячихин! — развълнувано доложи Наталия — Иска непременно да ви види. И двамата.
Лицето на Андрей Фьодорович се вкамени. Той нервно взе да приглажда с две ръце разрошената си коса. Татяна мълчаливо му подаде гребен. Той автоматично благодари. Приближи се към огледалото на стената. Среса се. Оправи си връзката. Таня извади от чантата си малко огледалце, погледна се. Имаше съвсем сносен вид, само малко блед и объркан.
4
Цитира се реалният психологически портрет на един от съвременните руски политици (автор — Н. Ракитянский). — Б.а.