Седна нормално, взе листа, пробяга с поглед по написаното, сложи го на масата.
Не го подписа веднага и в гърдите на Таня изгря слаба надежда.
— Обадиха ми се още трима клиенти — довери й Теплицин. (Надеждата на Таня още малко укрепна от деловия му тон.) — Кралят на бирата Аристарх, Северният завод за тръби и бонбоните „Корифанов“.
— И какво?
— Какво „какво“? Всички те се отказват от услугите ни.
— Как така?! Нали договорите вече са подписани! Ние работим по тях!
— Готови са да ни оставят аванса, който сме получили. И даже да платят неустойка. Само и само да не работят с нас.
— Явно Брячихин ги е настроил… — сети се Таня.
— Че кой друг! Оказва се, че той има дълга ръка. Дори по-дълга, отколкото очаквах.
— Съжалявам… — прошепна Таня.
— И накрая, ако прибавим твоя колбасар и Брячихин, за три дни сме изгубили петима клиенти. За повече от четири милиона долара. И се страхувам, че това е само началото. Как мислиш да се справиш с това?
— Ще измислим нещо — тихо каза Таня.
Шефът остави тази нейна реплика без внимание и продължи:
— И освен това ми се обадиха четирима журналисти — Андрей Фьодорович погледна в списък. — От „Експерт“, от „Комерсант-Власт“, от „Рекламний мир“ и от ежедневника „Комерсант“.
— Какво искаха?
„Май — помисли си Таня — босът се е успокоил. Вероятно е решил да се въздържи от прибързани решения и няма да ме уволни. Тъкмо обратното, сега ще ми предложи да се борим със стоварилите се върху фирмата беди заедно, рамо до рамо. Какво пък, аз съм съгласна. На всичко съм съгласна. Само да не напускам агенцията.“
Теплицин се усмихна:
— Журналистите искаха да разберат от мен при какви обстоятелства секретният документ е попаднал в печата.
— И какво им отговорихте? „Без коментар“ ли?
— Не, защо? — усмихна се отново Теплицин. — Казах на всички и ще продължа да го казвам, че документът е изгубен поради нехайството на един от нашите служители. — Той направи пауза, приближи заявлението на Таня към себе си и изведнъж… Изведнъж със замах изписа в горния ъгъл: „Да. Съгласен.“ и се подписа. — И още казах на журналистите — той се усмихна вече с йезуитска усмивчица, — че този служител е уволнен. — И й подаде парафираното заявление.
Кръвта нахлу в главата й. Само преди пет минути той й даде надежда, а сега я стъпка.
— Ти си бил садист, Теплицин… — процеди тя през зъби.
Той се усмихна.
— Ще предадеш работата на Пастухов.
Таня рязко се обърна и избяга от кабинета. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя с всички сили се сдържаше и си шепнеше: „Няма да плача! Няма! Няма!… Той не заслужава!“.
Сряда, вечерта
Това е — всички мостове са изгорени, личните вещи са събрани, неувереното „много съжаляваме“ от колегите вече е минало. Сега и.д.5 на творческия директор е Артьом Пастухов. Таня цял ден и половината вечер му предаваше работата. Добросъвестно му обясняваше, че клиентът Хикс ще се обиди до смърт, ако забравиш да му честитиш рождения ден, а клиентката Игрек обожава да я наричат „най-елегантната в Москва бизнес лейди“…
Креслото на творческия директор засега явно беше големичко за Артьом и той я слушаше както студент първокурсник световноизвестен професор. В края на Танината лекция той плахо попита:
— Татяна Валериевна… Мога ли да ви се обаждам, ако има нещо?
— Обаждай се — великодушно позволи тя. — Е, Артьом, чао. Желая ти успехи в новата нелека длъжност.
Взе си чантата и торбичката с дреболии и за последен път мина по коридора. Влезе в асансьора, натисна копчето „мазе, паркинг“… Колко странно — всичко тук ще си остане както преди, само нея няма да я има!
Сбогом, „Пета власт“, сбогом завинаги! Охранителят явно също е в течение, че Таня днес е за последен път тук. Гледа намръщено, процежда през зъби:
— Бъдете така добра, вашият пропуск… И вашите документи за служебните коли.
Тя дълго рови в чантата си. Старите лади Таня ползваше рядко и затова пълномощните бяха някъде надълбоко в чантата й.
— Благодаря — студено казва гардът. И й съобщи: — Вече сте свободна.
— Аз и така съм си свободна! — усмихна му се Таня.
Тя с всички сили се стараеше прощалната й усмивка да се получи колкото се може по-безгрижна. Но това не й се удаде и към тойотата си Таня вървеше с тъжно отпуснати рамене. Не, все пак е страшно обидно. И изобщо не е в неин стил — да не си тръгва сама, а да я „освобождават“… Даже тойотата, какво ли пък разбира тая железария! — даже тя сякаш я гледа с укор: „Как можа, стопанке, да се издъниш така!“.