И тогава Таня реши — сега си отива вкъщи. Ако там вече я чакат ченгетата — нека. Значи не й е провървяло. Ще си признае вината и ще отиде с тях. А пък ако подвизите й още не са стигнали до милицията, тогава, както я посъветва докторът, просто ще си вземе душ и ще опита да се наспи. А проблемите ще започне да ги решава утре, на свежа глава.
Така и постъпи.
Остави ранената си тойотка пред къщи и с походка, в която оставаха пет грама бодрост, се приближи до входа. Никаква засада — нито във входа, нито пред апартамента.
Таня спокойно влезе в стаята като по пътя разхвърляше вещите си, типично в свой стил. Съблече се, изтича под душа, пъхна се в леглото и въпреки очакванията си, мигновено заспа.
Валерий Петрович
В същото това време
Валерий Петрович не отговаряше през нощта на отчаяните Танини обаждания, защото си имаше за това съвсем уважителна причина.
Той разбира се видя, че в „Куриер“ е публикуван документът, същият онзи, изчезнал от сейфа на Таня. Публикуван е в стохиляден тираж, с коментари и снимки. Това силно променяше работата и само след няколко минути Валерий Петрович вече набираше отдавна известен му номер. А в шест вечерта си върза красива вратовръзка на жълти и сини райета, облече летен костюм, току-що взет от химическо чистене, и преди да се гмурне в метрото, купи букет от девет жълти лалета. В седем вече седеше в „Якитория“ и една сервитьорка корейка му донесе ваза за цветята. В осем и петнайсет в ресторанта се появи личността, която той очакваше.
Беше дребна крехка жена, на около четирийсет години, с волево лице, облечена в строг костюм. С големи, мъжки крачки тя се приближи до масата на Валера. Ходасевич стана. Тя му подаде ръка. Той се наведе и целуна ръката й.
— О, цветенца! — каза тя, като сядаше. — За мен ли са?
— За теб, Леночка, за теб!
— Колко мило. О-бо-жа-вам цветенца. Ти никак не си се променил.
— А ти само си се разхубавила!
— Говори ми, говори ми. Комплиментите също ги о-бо-жа-вам! Колко време не сме се виждали?
— Според мен, още от Брюксел.
— Да, вече десет години. Ти още ли си на служба?
— Не, отдавна съм пенсиониран — поклати глава Ходасевич. И умозаключително каза: — А ти успешно правиш кариера.
— Откъде знаеш?
— Чета вестници, за да следя успехите ти.
— Защо ме повика? По работа ли? Или да си поносталгираме? Или — тя принудено се засмя — от романтични съображения?
— По работа, Леночка, по работа.
— Можеше и да ме излъжеш, Валерочка — пак се усмихна тя. — Прекалено си честен, затова и кариерата ти в органите не прогресира.
— Защо реши, че не съм прогресирал? — подсмихна се Ходасевич.
— Ако кариерата ти беше успешна, ти, при твоите способности, сега да си вече премиер… Е, какво — плащаш ли вечерята?
— Че как иначе? — сви рамене той.
— В днешно време всичко се случва — каза тя. — Внимавай, ще те разоря. — Ала на приближилата се сервитьорка поръча само суши асорти и бутилчица саке.
Ходасевич си поръча същото, но прибави супа мисо6 и пържени в тесто пръстени от калмари.
— Помниш ли любимото ни японско ресторантче в Брюксел? — изведнъж попита Леночка с овлажнели очи. После сякаш се сепна: — Ах, да, нали си ме поканил не от носталгия, а по работа. Хайде, казвай, за каква работа ти трябвам.
— Защо понастоящем в Москва — сякаш на себе си зададе риторичен въпрос Ходасевич — започват да говорят за работа, още преди да замезиш?
— И да живеят бързат, и да чувстват…
— Аз днес за никъде не бързам.
— Аз също.
И те си размениха многозначителни погледи.