— Ами така се получи, Лена — намръщи се полковникът. — Недей да ровиш в миналото.
— Че какво друго да ровим с теб? — горчиво се усмихна Леночка.
— Настоящето. Как нататък тръгна животът ти? Имам предвид, личният?
— Никак — горчиво рече тя. — Двама съпрузи имах. Изгоних ги. Жалко, че никой от тях не ми направи детенце.
— И сега си сама, така ли?
Тя подсмръкна.
— Ами така, отбиват се разни… Слушай, Валерка, я дай да се напием днес двамата, а? Ама така, че и дяволите да повръщат!
… В края на краищата, когато стрелката на часовника вече приближаваше три през нощта, Валерий Петрович докара Леночка в дома й, на площад „Преображенски“. Тя вече така се бе подредила, че в асансьора непрекъснато лягаше на рамото на Ходасевич. Той въведе Лена в самотното й, вмирисано на тютюн жилище. Тя си свали обувките и падна ничком върху софата, направо с костюма си. Полковникът внимателно я зави с одеяло. Тя затвори очи и прошепна:
— Слушай, Валерка, остани, а? Аз ще си п-п-поспя, а утре ще закусим з-з-заедно.
— Не, ще вървя — той целуна нежно Леночка по бузата.
— В-в-върви п-п-по дяволите тогава. Върви! На м-м-мен така ще ми бъде п-п-по-сп-п-покойно…
Но когато Ходасевич вече се бе обърнал да тръгне към вратата, Леночка изведнъж отвори очи и прошепна:
— А източникът се казва… Казва се Анжела Манукян… Н-но аз н-не съм ти казвала нищо…
Тя затвори очи и веднага заспа.
Таня
Четвъртък, сутрин
Нощта беше тежка.
Отначало Таня сякаш се потопи в съня и спа сладко, а после изведнъж засънува — че тя хвърчи с тойотата по горска пътека, ловко лавира между коренищата, избягва хищните клони на елхи и борове. Трудно се кара и тя иска да спре и да си почине, търси с крак педала на спирачката и… не го намира. Гледа пода на колата — а там изобщо няма никакви педали, нито на съединителя, нито на газта, нито на спирачката! И ръчна няма, а отпред вече се синее, приближава се огромно, бездънно езеро…
„Не!“ — отчаяно вика Таня и за щастие веднага се събужда. Ръцете й треперят, сърцето й бие, ще изскочи… Тя се зарадва, че кошмарът свърши бързо. Само че после така и не можа да заспи. Вече и съседът й, пияндето, се върна вкъщи, а той никога не се връща преди три часа, и водоноската, както обикновено, мина в четири, а сънят бягаше от нея. Таня се въргаляше в леглото, напразно се мъчеше да брои овце и слонове и се ядосваше на себе си и на съдбата си. Как само тръгна животът й… На, вярвай после на хороскопите! Проклетите звезди се бяха клели, че тази година я чакат много постижения. Можеше ли пък чак така да я излъжат!… Хубави успехи — от работата я изгониха с „вълчи билет“, депутатът Брячихин се закле да й отмъсти (и сигурно не лъже — ще й отмъсти!), а и тоя наркоман, дето се хвърли под колелата й… И гений да си, не можеш да се оправиш с такива неприятности. Дори и с помощта на Валера… Таня непрекъснато си повтаряше любимия Мураками7: „Не се самосъжалявай. Самосъжаляват се единствено нищожествата.“, но въпреки това й беше тежко на сърцето! Толкова мъчително! И така й се искаше някой да разпръсне тези неприятности, да я съжали, да я приласкае…
Сънят дойде едва на сутринта. Но щом се отпуснаха мускулите й, и мозъкът й сладко заплува, веднага й се стори, че някой чука на вратата, нагло и настойчиво. С ужас подскочи, вслуша се… Не, всичко е тихо. И нощта вече преваля, през щорите се процежда светлина, врабчетата зачуруликаха и метлата на портиера зашумоли. А в цялото си тяло усеща такава слабост, както досега е било един-единствен път в живота й, преди пет години, когато неразумно смеси джин с тоник и стабилизирано червено вино…
Тя с отвращение се измъкна от леглото. Поне това е радостно, че живее сама и никой не чува как охка и пъшка като стара баба. Какъв кошмар — макар да се изкъпа, главата й все се върти, макар и да пи кафе — в стомаха си усеща някаква тежест… И настроението й е дотолкова нулево, че пастрокът й (а Таня винаги се бе гордяла, че умее да се прикрива) от първата й дума още разбра, че тя има поредните неприятности.
Таня му се обади, заговори му с фалшива бодрост, но Валерий Петрович веднага прекъсна безгрижните й въпроси за здравето му и попита:
— Какво се е случило пак?
— Защо пък непременно трябва да се е случило нещо? — с лъжлив оптимизъм рече Таня.
— И все пак? — Валера явно не беше настроен да протака.