— Да поговорите с монаха. Да видите дали можете да вземете компютъра.
На лицето на Дани се изписа скептично изражение. „И как ще го направя?“
— Ще ви дам десет хиляди долара — продължи Белцер. — Освен разходите и заплащането на час. Може би монахът ще ви продаде компютъра. Ако го направи, добре — можете да задържите остатъка. Всъщност не ме интересува как ще го постигнете. Надявам се да използвате въображението си, за да измислите претекст. А ако не успеете, е, ще получите хонорара си за изгубеното време.
Дани не знаеше какво да отговори. Мисълта да се представи за ченге го смущаваше. Дори да не беше незаконно, му се струваше мръсно. Като ровенето в кофите за боклук. И това бе законно, но никой не би искал да го пише в биографията му. А това не беше всичко… Предишната вечер беше гледал нов материал за „разпятието в пустинята“. Една жена в червен костюм стоеше пред чудовищно юково дърво, свила очи заради пустинното слънце. В трупа на Пател били забити десетки кактусови бодли. „Казаха ми, че бодлите били толкова остри и твърди, Джон, че ако ритнеш кактус даже с най-дебел кожен ботуш, ще го пробият. Въпреки това човекът не е умрял от загуба на кръв. Предварителното заключение е, че господин Пател е починал от обезводняване.“
„Точно като Терио“ — помисли си Дани. Поредното съвпадение, което — също като предишното — го смущаваше. Смущаваше го и самият Белцер. Беше твърде хитър дори за адвокат. И малко нечестен. Иначе нямаше да му предложи да се представи за ченге.
„От друга страна…“ Там го очакваха десет хиляди долара. Може би просто щеше да купи компютъра от монаха. Този Инзаги може би дори нямаше нужда от лаптопа. Във Ватикана вече и без това сигурно имаше купища компютри. Може би са затрупани с компютри.
Щеше да предложи, да речем… два-три бона и щяха да му останат… седем-осем. И даже светият отец да не пожелаеше да му продаде проклетата бракма, Дани щеше да гушне по осемстотин долара дневно само за да се срещне с него.
— Както казах, ние ще се погрижим за разходите — напомни му Белцер.
— Аха.
Дани бе ходил в Италия веднага след колежа заедно с Джейк. Въпреки че ядоха хляб и сирене и спяха в общежития, там беше непоносимо скъпо — толкова скъпо, че изобщо не стигнаха до Рим. Три-четири дни обикаляха Флоренция и за това време изхарчиха всички пари, предвидени за две седмици. Взеха автобус до ферибота и се качиха на кораб до Корфу. Не видяха Ватикана и още много други неща. Може би бе дошло време да види Рим…
Пък и колко продължаваше полетът? Седем-осем часа? Нека са десет, от врата до врата — от Адамс-Морган до Испанското стълбище. Като се замислеше за това, само по време на пътуването щеше да направи един бон.
„Как може да разсъждаваш така?! Убит е човек. А ти мислиш само за пари. Превръщаш се в аморален тип“ — каза си той. Някакъв глас в главата му отвърна: „Честно казано…“.
Накрая поклати глава. Това беше безумно — да се поставя в центъра на вселената и да поема славата и вината за всичко, без да знае почти нищо за Джейсън Пател, чиято смърт навярно не беше свързана с клиента на Белцер.
— Още ли сте там? — попита адвокатът.
— А? Да! Естествено. И… хмм… с удоволствие ще го направя.
„Аморален тип.“
— Отлично! Радвам се.
— Е, нищо не ви обещавам.
— Разбира се. Просто опитайте — не се иска нищо повече. — Кратка пауза. — Кога можете да тръгнете?
„Колкото по-скоро, толкова по-добре“ — помисли си Дани. Предстоеше му страшно много работа за изложбата в „Ниън“…
— Всъщност най-добре е… веднага.
— Утре вечер?
— Идеално.
— Ще пратя кола да ви вземе — в осем часа има полет от „Дълес“. Ще се погрижа шофьорът да носи всичко, каквото ви трябва — билети, документи…
— Какви документи?
— Билетите ще са на ваше име, разбира се, затова ще трябва паспорт. Имам предвид обаче другите документи. Предполагам, че ще са… от окръг Феърфакс. Полицай или шериф — каквито са съответните органи. — След като Дани не реагира, Белцер прибави: — Както решихме…
— Хм, това може да не е необходимо.
— Ако измислите друг претекст, който да е достатъчно сигурен, нямам нищо против. Но за всеки случай…
Дани въздъхна.
— Добре.
— Уговорихме се. Buon viaggio, Danielo!8
Кейли се развълнува и многословно изрази желанието си да замине с него. Но това не бе възможно и двамата го знаеха. Накрая вдигнаха наздравица за успеха му с бутилка хубаво вино.