— Ами вие? Ще дойдете ли?
Преводачката поклати глава.
— Той отлично говори английски. Учил е в Шотландия. По-добре ще се справите без мен.
— О, съмнявам се — увери я Дани и мигновено се разкая за думите си. „Защо просто не й намигнеш, докато си на тая вълна?“
Очите й заблещукаха.
Почувства се като свиня. Въпреки че не беше направил нищо (засега), въпреки че и с пръст не бе докоснал жената, изневярата спрямо Кейли беше свършен факт, макар и само във въображението му.
— Благодаря ви — с весели пламъчета в тъмните очи каза Паулина. — Но мисля, че е най-добре да сте само двамата.
Дани разочаровано сви рамене. Пресегна се към каничката с мляко, наля си малко и разбърка кафето. В този момент погледът му попадна върху чантичката й, която лежеше на бара. Копринена, с цвят на пресни броколи, тя се затваряше с шнурче, което не беше стегнато. И вътре зърна бял хартиен цилиндър на тампон, а до него — тъмносин цилиндър на пистолетна цев.
Рязко отмести очи, после пак погледна. Бе чувал да казват, че оръжията не изглеждали истински, когато ги видиш — приличали на играчки. Това беше достатъчно малко, за да е играчка, ала нямаше грешка. Пистолетът в чантичката й бе истински и лесно се скриваше. „Може да е нормално — помисли си той. — Може би в Рим жена като Паулина има нужда от някаква защита. Може би в Рим всички хубави жени са въоръжени.“
— Е, ще ви напиша името на ресторанта. Резервацията е за дванайсет и половина. — С тези думи преводачката извади писалка от чантичката си и написа адреса върху хартиена подложка за чаша.
— За колко време ще стигна дотам? — като взе подложката, попита Дани.
Тя чаровно сбърчи лице и се залюля настрани.
— За двайсет минути, ако отидете пеш. — Наелектризиращата усмивка. — И за повече, ако вземете такси. — После си погледна часовника, махна на келнера и имитира писане във въздуха.
— Аз ще платя — каза Дани.
— Добре, защото наистина трябва да тръгвам — отвърна Паулина, изправи се и приглади полата си. — Ако имате нужда от нещо, ще ми се обадите, нали?
— Да. — Той също стана на крака.
Тя се наведе към него и косата й погали лицето му. Дани усети шеметен аромат на скъп парфюм, когато Паулина го целуна по двете бузи. За разлика от въздушните целувки, с които бе свикнал в галерията, устните й наистина докоснаха кожата му — и втората целувка продължи малко повече. Усети дъха върху бузата си. После италианката се отдръпна назад, но още държеше раменете му с протегнатите си напред ръце.
— О, не! — изкиска се тя. — Измацах ви с червило. — И го избърса със салфетка, която хвърли на бара. — Buona fortune!
И си тръгна, преди Дани да успее да каже нещо.
„Ресторантчето“ не беше уютното заведение, което си представяше. Нямаше карирани покривки, нито бутилки кианти, увити в лико. Отличаваше се с модерен минимализъм, морскосини стени и маси, покрити с бял тюл. Дани се представи на метрдотела и той го заведе при маса до прозореца, където седеше пълен дребен мъж на петдесетина години. Когато го видя да се приближава, мъжът се изправи.
— Investigatore!12 — почтително кимна с глава той. — Приятно ми е. — Двамата се ръкуваха.
Монахът носеше тъмносин костюм, който беше виждал и по-добри времена. Блясъкът по маншетите беше свидетелство за дълга употреба, а дупчиците по единия ръкав — за молците във Ватикана. Единственият признак за връзката на сътрапезника му с религията бе златното кръстче високо на ревера.
Появи се келнер с менюта и попита какво ще пият. Дани обикновено не пиеше на обяд, но предложи бутилка вино и отстъпи на Инзаги да го избере. Монахът се зае с удоволствие — сложи си очила за четене и скептично проучи листата на вината, после я затвори и я подаде обратно на келнера. Последва кратък разговор, след което сервитьорът се завъртя на токове и отиде да донесе избраната бутилка.
Инзаги се отпусна назад на стола и започна да бърше стъклата на очилата си, като наблюдаваше Дани.
— Много сте млад — заключи той.
Дани сви рамене.
— За инспектор, искам да кажа.
Дани кимна.
— Е, сигурно сте много интелигентен.
Дани устоя на импулса отново да свие рамене, но не знаеше точно какво да каже. Затова кимна, като си мислеше: „Не започва много добре“.
Монахът като че ли не забелязваше нищо.
— Смаях се, когато чух за смъртта на Кристиан — поклати глава той. — Все не успявах да се свържа с него. Пращах му имейл след имейл, обаждах се по телефона и… нищо. Затова се свързах с университета. И те ми казаха. Самоубийство!