Дали Зебек можеше да направи същото? Дани се вторачи в мобифона в ръката си. Навярно не, реши той. Даже милиардерът да имаше връзки с ченгетата или местната телефонна компания, Дани нямаше намерение да поддържа връзката или да стои на едно място. Следователно не би трябвало да има проблем, освен…
Освен ако телефонът не беше по-съвършен от своите американски аналози — което сега му се струваше вероятно. Зебек си бе поставил за цел да е ултрамодерен в почти всичко. Което означаваше, че мобифонът може да е снабден с „подсилена полицейска линия“, Оруелова „система за сигурност“, с каквато трябва да разполагат всички американски мобилни телефони до 2005 г. В новите телефони щяха да са вградени геолокализиращи устройства, които щяха да излъчват сигнал и местонахождението им с точност до петдесет метра.
„Майната му!“ — помисли си Дани. Допи кафето си, хвърли мобилния телефон в първото кошче за боклук и се върна на автогарата. След час беше във Флоренция и след още двадесет минути пътуваше за Рим. Този път седеше отпред и ще не ще трябваше да гледа избраната от шофьора видеокасета.
Филмът бе „Невероятно пътешествие“ на Дисни и започна веднага щом потеглиха.
Дани мрачно гледаше как двете изгубени кучета и тяхната предвзета приятелка котката обикалят опасния свят, за да намерят стопаните си. Симпатичните космати топки в продължение на повече от два часа преодоляваха различни препятствия и през цялото време говореха на италиански.
Дани знаеше, че филмът е предназначен за деца на предучилищна възраст, но фабулата го увлече. Може би се дължеше на факта, че също като него скитащите животинчета са в опасност и отчаяно копнеят да се завърнат у дома. Или може би не беше толкова елементарно, колкото изглеждаше — пригоден за домашни любимци преразказ на „Одисея“. Поне така се надяваше, тъй като иначе трябваше да признае, че притежава емоционалната зрелост на петгодишно дете.
Такава щеше да е теорията на Иън.
Иън беше безпощаден към пристрастието на Дани към масовата култура. „Едно е да си «отворен», а съвсем друго — да си боклукчийска кофа с отворен капак“ — веднъж бе отбелязал той.
Докато Кейли намираше тази страна на Дани за очарователна. Той с удоволствие слушаше Верди в Кенеди Сентър, но също толкова обичаше да ходи на концерт, да речем, на „Сървайвър“.
Кейли. Мисълта за нея му напомни за Паулина, а Паулина му напомни за сегашния му проблем — тук, там и навсякъде. От устните му се изтръгна тих стон, който накара жената до него да кимне и да се усмихне.
— Si, e cosi triste17 — прошепна тя.
Очите й бяха мокри, забеляза Дани. И което бе по-лошо, неговите също.
Докато автобусът се носеше в здрача, той се вторачи в отражението си в прозореца и започна да се пазари с Бог. Това бяха сложни сделки, които обвързваха брака и верността с избавлението му. Не че вярваше в Бог. Не много. Но пък — не че не вярваше. Някаква неизменна католическа същност трябва да се беше съхранила от детството му, защото си мислеше, че ако успее да спаси Инзаги, това би трябвало да означава нещо. В края на краищата, човекът бе монах.
Представи си лицето на Зебек, вперил в него тъмните си очи, размахващ бастуна си във въздуха: „Знаете ли, Даниъл, преди да се ебавате с някого, трябва да се замисляте кого можете да разсърдите“. Спомни си за гробницата на Крис Терио, за разпнатия в пустинята Джейсън Пател, за изпепеления дом на професора. Явно Зебек отстраняваше всеки, който се изпречеше на пътя му.
Замисли се за онова, което беше казал по телефона милиардерът. Той бе отговорил на Инзаги, че ще е в Рим към девет-десет — час-два преди да пристигне самият Дани. Зебек знаеше, че Дани слуша разговора, следователно трябваше да е наясно и че ще се опита да предупреди монаха. Или щеше да му се обади, или да отиде в апартамента му.
Хрумна му, че тъкмо на това разчита Зебек — резервен план, в случай че Дани избяга от мутрите му на Кампо. Начин да убие два заека с един изстрел. Дани обаче нямаше да го допусне. Когато отидеше при Инзаги, щеше да вдигне врява — да задейства противопожарните аларми, да повика ченгетата, както дойде. Но щеше да предупреди монаха. По един или друг начин.
Като Шадоу.
На хипнотизиращия син екран пред него кучето Шадоу даваше всичко от себе си. Той и неговите приятели попаднаха в капан на една гара, едва избегнаха колелата на минаващ товарен влак и накрая пропаднаха през прогнили дъски в дълбока яма. Котката и по-младото куче успяха да се покатерят по хлъзгавите й стени, но Шадоу бе прекалено стар и изнемощял. „Скачай, Шадоу! Скачай!“ — умоляваше го котката Саси.