— А! — възкликна той. — Рано ставате.
Дани се засмя.
— Да, стори ми се, че чух нещо навън.
— Ние сме много набожен народ.
— Убеден съм в това.
— Трябва ли ви шофьор? — попита младежът. — Мога да ви осигуря добър шофьор. Евтино.
Дани поклати глава.
— Едва ли — отвърна той. — Предпочитам да повървя пеш. Но можете да ме упътите. Търся агенция Франс Прес.
— Няма проблем. — Хасан се завъртя на пети, излезе от трапезарията и след минута се върна с адреса. — На Таксим е — каза младият турчин. — Далеч е оттук, но винаги можете да вземете такси. Според мен най-лесният път е да слезете на кея, откъдето потеглят фериботите. Това е Еминьоню. Тръгнете наляво до моста Галата и прекосете Златния рог. После се изкачете до Кулата и продължете нагоре. Там ще се ориентирате, наблизо е.
— Каква кула?
— Галата. Кръгла, каменна, висока седемдесет метра, на около седемстотин години. Непременно ще я забележите. Щом стигнете, най-добре попитайте някого, защото улицата… е, това не са Щатите. — Той написа адреса на лист хартия, подаде му го и се поколеба. — Може би все пак трябва да хванете такси — реши Хасан.
— Ще го намеря — отвърна Дани.
Всъщност нямаше търпение да разгледа града, който на пръв поглед му приличаше на хибрид от Сан Франциско и Танжер.
Без проблем стигна до кея и оттам до Еминьоню, оживен като Гранд Сентрал Стейшън. Пристигаха и потегляха корабчета, които се отправяха към близки и далечни места от двете страни на Босфора. Река от пешеходци течеше през облаците дим, вдигани от люлеещите се по кея лодки, където се продаваше риба на скара и хляб със сусам. Почти не се забелязваха жени — само тълпа от местни мъже с къси черни коси и буйни мустаци. Дани се провря през навалицата до моста Галата и се вля в потока от хора, които отиваха на работа или се прибираха вкъщи.
Водният трафик беше също толкова оживен, колкото и сухопътният. Ръждясали шлепове пореха водите край лъскави яхти, туристически кораби и танкери. От всички посоки се носеше ориенталска музика, дисонантна и истерична. Спускаха се и се издигаха чайки. По вълните играеха слънчеви зайчета. Небето бе неумолимо синьо. Всичко това приличаше на картина от яко надрусан Чайлд Хасам23.
Щом Дани прекоси моста, пътят започна да се издига и го поведе по тясна улица, задръстена с дюкянчета, в които се продаваше невероятна смесица от сателитни антени, разклонители и кабели. Той изпи чаша турско кафе в малко кафене в подножието на кулата Галата и показа на келнера листа с адреса.
Офисът на агенция Франс прес се намираше на третия етаж на обикновена тухлена сграда край оживената пешеходна улица Истикал Джадесъ. Вратата отвори образован наглед дебелак с квадратни очила и дълги кичури коса, вчесани върху плешивото му теме. Зад него Дани видя две стари дървени бюра, затрупани с вестници, книги и документи. Плетеница от кабели свързваше компютрите с телефони, факс машина и принтер. В дъното на стаята една жена работеше с лаптоп, докато оживено разговаряше по мобилния си телефон.
— Oui?
Мъжът на прага го изгледа любопитно. Очевидно нямаха много посетители.
— Говорите ли английски? — попита Дани.
В отговор мъжът разклати дясната си длан.
— Малко.
— Търся…
Дани се поколеба. Фактът, че Крис Терио се е обаждал и в апартамента на Реми Барзан, и във Франс прес не означаваше, че Барзан работи в агенцията. Имаше също толкова голяма вероятност и да не работи там. Терио може да беше познавал повече хора в Истанбул. И все пак…
— Да? — нетърпеливо се размърда мъжът на прага.
— Търся Реми Барзан.
Смръщване придружи внезапната промяна в настроението на французина. Той скръсти ръце на гърдите си.
— Няма го.
— Но го познавате, нали?
— Естествено.
— Хмм… репортер ли е?
— Отразява кюрдските проблеми. — Мъжът наклони глава, сякаш за да разгледа по-добре Дани. Той свъси вежди, като че ли онова, което видя, не му харесваше. — Какво искате от него?
Дани пак се поколеба. Основателен въпрос. Но не можеше да каже истината. Откъде да започне?
— Казаха ми да се отбия, ако дойда в Истанбул, и… затова съм тук. Знаете ли кога ще се върне?