Старецът се вторачи в името, замисли се и поклати глава. После с добродушна усмивка му подаде обратно билета.
Дани напусна хотела и когато излезе в пещта на следобеда, острата светлина го накара да потръпне. Светложълт камък и гол пейзаж. Безцветно небе и мараня. Той се задъха. Жена на неопределима възраст, забулена в бяло от главата до петите, оголи златните си зъби в безмълвен поздрав. Оттатък улицата десетинагодишно момче с усилие се изкачваше по склона със заклано агне на рамо. Всичко бе като в някаква театрална постановка.
Дани се спусна надолу по улицата и заразпитва за Реми Барзан, като показваше билета в дюкяните. Първо се отби в бакалията, после в магазин за бира и оризова ракия, после прекоси на отсрещния тротоар и влезе в прашен магазин за килими. До вратата седяха трима младежи, играеха табла, смееха се и пиеха чай. Когато видя Дани, най-едрият — с нова наглед фланелка „Найки“ — скочи на крака и го посрещна с (буквално) разтворени обятия.
— Willkommen! Hereingekommen, bitte!27
Дани го погледна със смутено и извинително изражение.
— Аз съм американец — каза той.
Младият турчин се ухили.
— Още по-добре. Немският ми е кофти. Откъде си?
— От Вашингтон — удивен, че го посрещат на родния му език, отвърна Дани.
Лицето на турчина се сгърчи в съчувствена гримаса.
— Уф, приятел, жалко, че никога не стигате до плейофите — каза той, обърна се към другите и им преведе. Те се засмяха заедно с Дани.
— Майкъл ще се включи в отбора — осведоми го Дани. — Това би трябвало да помогне.
— Чух, че пострадал — отвърна турчинът. — Може би все пак няма да се върне в игра.
Дани сви рамене.
— Можем само да се надяваме. Но точно сега…
— Килими ли търсиш? — И преди Дани да успее да отговори, младежът прибави: — Дошъл си тъкмо където трябва, приятел.
— Виж…
— Ще ти дам най-добрата цена.
— Благодаря, но…
— Не се ебавам, приятел. Най-добрата цена!
Дани поклати глава.
— Може би някой друг път, но в момента търся един човек. А не килим.
Турчинът смутено го погледна.
— Един приятел — поясни Дани. — Може би го познаваш? — Той подаде билета на младежа, който го погледна и го показа на другите. Единият измърмори нещо, което Дани не разбра. Накрая едрият турчин изцъка с език и отметна глава назад.
Дани вече беше виждал този жест: „Ъхъ, никога не съм чувал за него“.
— Според мен този човек не е оттук — каза младежът. — Ако беше, щяхме да го познаваме. — Той се върна на мястото си върху купчина килими, отпи глътка чай и приключи разговора.
Отношението му внезапно се бе променило и Дани се почувства неловко.
— Е, все пак благодаря — каза той.
Другите кимнаха, без да го поглеждат.
Никой не му беше обещавал да е лесно.
Дани прекоси улицата, отиде на автогарата и влезе в сградата. Зад решетката на гишето седеше спретнат дребен мъж и продаваше билети. Опашката беше къса и американецът изчака да дойде редът му. Той подаде билета на служителя, който се вторачи в него през очилата си със златни рамки. След малко му го подаде обратно, наклони глава, затвори очи и поклати показалец като автомобилна чистачка. После отново го погледна.
— Познавате ли го? — попита Дани.
Турчинът повтори същите действия и посочи над рамото му към следващия клиент.
Започваше да разбира.
Дани напусна автогарата, намери таксиметров шофьор, който изглеждаше готов да му помогне, но след като установи, че американецът не иска да пътува, се отдалечи. Полицейският участък (бетонен куб в края на града) беше само на една пряка, но се оказа „затворен“. „Как може полицейският участък да е затворен?“ — зачуди се Дани.
Наблизо двама войници седяха в джип с автомати в ръце. Дани усмихнато се приближи до тях, показа им билета с името на Барзан, ала те не реагираха. Отегчени погледи, свиване на рамене и извръщане на очи.
Тогава усети аромата на печени чушки, чесън и лук и осъзна, че умира от глад. Използвайки носа си като компас, той проследи уханието до ресторант на втория етаж, чиято табела отдавна беше паднала. Когато влезе вътре, Дани се озова в продълговато помещение с два вентилатора на тавана и множество флуоресцентни лампи.